Сесил.
Оглуши я тъпо бумкане. И изохкване.
Тя познаваше този звук. Страхуваше се от него.
Претърколи се, улови ръба на площадката и погледна надолу. Уентхейвън се търкаляше по витата стълба като чучело. Вече нямаше да дърпа конците, сам превърнат в марионетка. Главата му се блъсна няколко пъти в стената. Беше в безсъзнание.
Едно стъпало зловещо изскърца. Тялото му се килна.
Тя изпищя.
И той изчезна от очите й.
Двадесет и първа глава
— Спуснете решетката!
Наемниците надаваха бойни викове, докато се опитваха да свалят Грифит от коня. Животното цвилеше и се вдигаше на задни крака, като ги поразяваше с копитата си. Ранените виеха от болка и се търкаляха по затревения двор на „Уентхейвън“. Цялото внимание на Грифит беше насочено към боя, но въпреки това чу вика.
— Това е положението, глупаци такива! Спуснете проклетата решетка!
С бърз поглед Грифит определи откъде идва заповедта. Застанал на стълбите, които водеха към къщурката при входа, Кледуин ревеше заповеди на хората си вътре в крепостта.
Острите, обковани в желязо шипове на дървената решетка се раздвижиха и бързо се устремиха надолу, като препречиха пътя между Грифит и спасителната атака на Хенри. Нито един рицар нямаше да рискува да премине под смазващата смъртоносна решетка.
— Затворете вратата! Затворете я, глупаци такива, преди да нахлуят и да накълцат на парчета всички англичани — крещеше облеченият в доспехи на рицар Кледуин, докато дузина наемници се бъхтеха да затворят тежките дървени порти оттатък решетката. Огромен нагръдник пазеше гърдите му. Но шлемът явно не му беше по мярка. Метални брони покриваха краката му от колената надолу и шпорите му дрънчаха, докато с усилие местеше краката си. Рицарските му ръкавици проблеснаха на светлината, когато махна с ръка. — По-живо! По-живо!
Грифит знаеше, че всеки миг — всеки проклет миг! — те ще залостят вратата с железните подпори и той ще остане вътре, а Хенри отвън.
Имаше нужда от помощ, имаше нужда от помощ сега. Къде беше Били? Къде беше обещаната от него помощ?
Грифит отблъсна нападателите си с рев и пришпори бойния си кон към средата на двора.
— За Англия! — ревът му изкънтя в крепостта. — Крал Хенри иска да влезе, а уелските службогонци отказват да му се подчинят.
Наемниците се смразиха, отправили поглед към крепостта. Дали английските воини щяха да пренебрегнат заповедите на своя владетел заради краля?
— За англичаните!
Никакъв отзвук. Наемниците започнаха презрително да оголват зъби в насмешка. Приличаха на глутница настървени вълци. В отчаянието си той извика:
— В името на вашия боен другар Били и вашата господарка Мериън!
Долните врати на крепостта се отвориха и английските воини се втурнаха навън. Последваха ги английски готвачи, английски прислужници, английски слугини, английски момчета.
Начело стоеше Били и крещеше заповеди като истински военачалник, докато двете сили се сблъскаха. Воините се справяха добре, както се очакваше, но Грифит остана поразен, когато видя момчетата да използват сребърните подноси като щитове, прислужниците да размахват железните ръжени като копия. Перачките налагаха главите на уелсците с бухалки, а готвачите разсичаха с ножове телата им, сякаш режеха филе.
В разгара на битката Шелдън пусна кучетата. И те се нахвърлиха върху наемниците.
Кледуин вдигна рязко забралото на възмалкия си шлем и започна да ругае хората си, вече притиснати от английската стихия. И преди да успее да вземе участие в битката, решетката започна бавно и тромаво да се вдига. Грифит бурно се изсмя на предводителя на наемниците и неговата ярост. Кледуин дочу звънкият му смях през писъците, ругатните и кучешкия лай и се озъби, като бълваше свирепи заплахи. Забърза нагоре по каменните стълби към стаичката, откъдето се задействаше решетката, като знаеше, че Грифит ще го последва. Той действително се втурна след него. Пред стълбата скочи от коня и хукна нагоре със сабя и щит в ръце.
Беше толкова настървен да не изпусне плячката си, че едва не пропусна вика на Арт, който изкрещя след него.
— Грифит! Внимавай, момче!
Грифит погледна нагоре към площадката и очите му бяха заслепени от полюляващия се блясък на рицарските доспехи на Кледуин. Ухилени самодоволно, Арт и Долан го бяха провесили във въздуха, докато наемникът безпомощно размахваше ръце и крака, търсейки опора. Грифит се наслади на гледката само за миг, защото Кледуин се дръпна рязко и двамата му съюзници го пуснаха. Огромният мъж се приземи с такъв трясък, сякаш чук се удари в наковалня, и вдигналата се прах покри и угаси блясъка на лъскавите му доспехи, за да отбележи поражението.