Кледуин не помръдваше и Грифит премести очи към развеселените си другари.
Арт простодушно вдигна рамене. Долан потри длани в дрехите си и заяви.
— Той сам се изплъзна.
Да, отдъхна си Грифит, тези двама уелсци бяха всичко, от което се нуждаеше.
— Ти го уби. Уби собствения си баща — риданията на Сесил отекваха в свода на кулата, за да достигнат до стълпилите се долу хора. Сесил извика към множеството, което в недоумение се трупаше около тялото. — Тя уби баща си. Направете нещо.
Хани допринасяше по свой начин за истерията — тя бавно се спускаше, вдигнала наранената си лапичка, стъпало след стъпало и нещастно виеше на умряло.
— Той те хранеше, обличаше те… Направете нещо! — пронизващата слуха скръб на Сесил утихна, когато тя срещна невярващите, широко отворени очи на мъжете и жените. Но продължи да се моли. — Защо не направите нещо?
— Аз ще направя — една жена набързо прихвана полите си и обърна гръб на размазаното тяло на Уентхейвън. — Смятам да взема позлатената вана от стаята си. За добри пари ще я продам.
— Да, а аз искам златния поднос — един от мъжете подръпна рядката си брадичка. — Дали е върху масата в голямата зала, как мислите?
Мериън стоеше, стиснала здраво Лайънъл в прегръдката си, и наблюдаваше как васалите на Уентхейвън се надпреварват да разграбят всичко по-ценно от замъка.
Още един писък разцепи въздуха, когато Сесил разбра, че никой повече не се интересува нито от Уентхейвън, нито от нея.
— Мама? — попита Лайънъл.
Мериън притисна главицата му до гърдите си и закри със здравата си ръка ушенцето му. Трябваше да го предпази, да му спести този ужас. Колко й се искаше някой да защити и нея, защото, макар скръбта й да беше истинска, като рана в душата й — дълбока и болезнена като изгорените й длани — тя беше доволна. Удовлетворена.
Уентхейвън, най-грубият и егоистичен човек на земята, не бе могъл да я убие. Тя беше разрушила неговите мечти, беше разрушила шанса му за величие… И въпреки това, когато опря върха на сабята си в шията й, той не можа да завърши удара, нито пък да позволи на Сесил да я убие.
Защото беше негова дъщеря? Може би. Защото беше дъщеря на майка си? Най-вероятно.
Дали любовта умираше някога?
Тя вдигна поглед към кулата и разбра, че това е невъзможно.
Любовта на баща й към майка й. Любовта на майка й към нея. Тя още витаеше там, беше като хоросана, който укрепва камъните, изградили стените на кулата. Беше закрила. Беше храна. Беше живот.
Свещеникът на замъка, лика-прилика на баща й, пристигна и с един поглед разбра какво се е случило. Той коленичи до тялото и започна да се моли. Пронизителните писъци на Сесил се извисиха още повече, но свещеникът й помогна да дойде на себе си, като яката я зашлеви през лицето.
— Имай уважение! — заповяда той.
Сесил вдигна обляното си в сълзи лице и погледна първо него, след това останките от своя любим. Тя отново се разрида, този път тихо, и обхвана с ръце корема си, сякаш скръбта й тежеше повече от плода в утробата й и не можеше да я понесе.
Хани най-накрая слезе и отиде при тялото. Започна да го души, след това приседна до него, вирна муцуна и започна да вие.
— Умря неизповядан — думите се изплъзнаха по своя воля от устата на Мериън.
Свещеникът я измери безочливо и след това спокойно каза.
— Напротив. Беше станал изключително набожен и се изповядваше всяка сутрин след смъртта на майка ти.
Изненадана, Мериън възрази.
— Това противоречи на църковните канони.
— Уентхейвън ме хранеше и обличаше тогава, когато църквата ме отхвърли. И най-напред се подчинявам на него.
Мериън въздъхна и напусна мрачната кула.
Копнееше за Грифит. От прозореца на стаята си в кулата тя го беше видяла да препуска на коня и моментално го беше разпознала. Ако любовта наистина не умира, тогава и неговата любов към нея трябваше да оцелее в тези премеждия. Тя искаше да намери убежище в тази любов. Тя искаше да бъде точно такава жена, от каквато той се нуждаеше, и да изкупи вината си за злините, които беше сторила.
Прозорците, под които минаваше, отразяваха почти приключилата битка. Наемниците отстъпваха пред свирепата атака на воините на Уентхейвън и се предаваха на отряд, сформиран от непознати английски рицари.
Дали Грифит ги беше призовал да го подкрепят? Нямаше съмнение. За Грифит нямаше невъзможни неща. Нали се върна на земята от смъртната бездна, в която беше потънал.
Сляпа за бъркотията около себе си, Мериън си проправяше път към мястото, където за последен път го бе видяла. Искаше да излезе на двора и нищо друго не я интересуваше. Не забелязваше светлокафявата Хани, която куцукаше, но се опитваше да я догони. Не забелязваше и тези, които недостойно ограбваха замъка, нито пък щуращите се ранени наемници, нито воините и слугите, които ги гонеха. Тя не забеляза дори процесията, тръгнала към нея, докато нечии силни пръсти не стиснаха ръката й.