Тя вдигна очи и видя лицето на своя крал.
— Къде отиваш? — попита Хенри.
Вцепенена от появата му, тя отвърна.
— При Грифит.
Той посегна, обърна личицето на Лайънъл към себе си и внимателно го погледна.
— Мислиш ли, че можеш да заведеш това дете, където ти искаш?
— Ваше Височество!
Той отстъпи встрани, за да не пречи на любопитните погледи на своите рицари.
— Къде можем да поговорим необезпокоявани?
Тя се огледа.
— Близо сме до… кабинета на баща ми. Там можем да… поговорим, както желаете. Баща ми повече не се… — тя с мъка преглътна и глухо продължи — … нуждае от кабинет в този замък.
Хенри я погледна — със същото внимание, с което беше огледал Лайънъл — и повиши глас, така че всички да го чуят:
— Разбрах, че баща ти е загинал, защитавайки своята вярност към мен срещу наемниците си — предатели.
Объркана, Мериън заекна:
— Аз… не разбирам…
— Ела — леко я побутна Хенри.
Тя ловко се измъкна от ръката му.
— Но Грифит…
— Върви да намериш лорд Грифит — заповяда Хенри на един от рицарите, все още застанал между Мериън и приближените си, за да не даде възможност да видят лицето на Лайънъл. — Изпрати го при нас.
Когато прекрачи прага на кабинета на Уентхейвън, в Мериън нахлуха спомени и тя се олюля под тежестта им. Само преди два часа Уентхейвън беше жив, тържествуващ, радостен от победата, която беше сигурен, че ще удържи. Сега лежеше с премазано тяло и неговият най-голям враг намяташе върху нея и притежанията й своята защитна мантия. С лъжата, която Хенри изрече пред свидетели, към нея щяха да се отнасят не само с търпимост, но и с уважение и преклонение. Щеше да бъде издигната на пиедестал — като дъщеря на герой.
Трябваше да му благодари и се опита да го стори.
— Ваше Височество… — но не можа да продължи, защото забеляза как е насочил цялото си внимание към лицето на Лайънъл, и думите заседнаха в гърлото й.
Хенри позволи единствено на кучето да ги последва и затвори вратата пред любопитните рицари.
— Прилича на баща си — гласът му прозвуча равно и сдържано, но той гледаше детето така, сякаш имаше някакъв недъг.
Лайънъл обаче му върна вниманието. Кралското му потекло беше очевидно — от царствената извивка на брадичката, изпънатите раменца до нацупените устнички, които сякаш даваха израз на неодобрението му към Хенри, без да проронят нито дума.
— Няма нищо от майка му в него — продължи Хенри. — Надявах се, че ще открия поне нещо… но няма смисъл, нали? Той не може да се появи в английското общество. Никой не трябва да го вижда, защото ще познаят…
— Ваше Височество, той е мой син — каза бързо тя. — Баща му не представлява интерес за никого, за да… — но тя не можеше да продължи.
— Виждаш ли? Дори самата ти не можеш да излъжеш за това. Но аз съм намерил изход от това затруднение — Хенри я приближи. — Подай ми детето.
Мериън отстъпи крачка назад и прегърна здраво Лайънъл.
— Ваше Височество иска да го подържи?
— Искам да задържа Лайънъл.
Гласът му беше нежен, грижовен и мил. Звучеше като гласа на баща й, когато изпълняваше гнусните си номера. Тя смело го погледна в очите, за да открие истината. В тях гореше леден пламък — къс нажежено желязо върху скована от лед земя. Не можеше да има доверие на човека пред себе си и тя отстъпи още една крачка.
Той я последва, докато й говореше с плътния си ласкав глас, зад който се таеше едно недостойно намерение. За нея обаче то не беше тайна.
— Мога да осигуря на детето безопасно убежище, където никой няма да го притеснява с въпроси за потеклото му. Ще бъде в компанията на равнопоставени.
— Като граф Уоруик?
— В Кулата ли? — той гърлено се засмя. — Кулата се ползва с лошо име, но тя наистина не заслужава това. Не е позор…
— Да го затвориш там? — след толкова много болка и унижение, след толкова много усилия. Мериън не можеше да повярва, че отново е изпаднала в същото положение. Тя беше готова да направи всичко, за да запази Лайънъл — да наруши клетвата си пред Елизабет, да изгори доказателството за законния произход на Лайънъл, да унищожи дори любовта на Грифит… Тя даже се съгласи да преговаря с мъжа пред себе си, опита се да му повярва, че няма да стори зло на сина й.
Но сега редом до доказателствата за неговата доброта се възправяше и доказателството за неговото коварство.