Той искаше да й отнеме Лайънъл, искаше да го отведе неизвестно къде — там, където съдбата беше отредила място за нежеланите създания с кралска кръв.
Той отново я приближи — бавно, като ловец, който дебне плашлива кошута.
— Кулата не е само затвор. Тя е кралска обител.
Тя отстъпи също толкова бавно и с копнеж помисли за камата си. Но едновременно си зададе и въпроса — с какво можеше да й помогне тя? Можеше да я забие в сърцето на краля на Англия. Дори да успееше, така тя все едно подписваше смъртната присъда за себе си и за Лайънъл. Предпазливо, за да не подразни Хенри, тя каза.
— Да. Братята на моята лейди Елизабет живяха в тази обител…
Преди да умрат, искаше да каже тя, но не намери смелост да го изрече.
Вратата зад Хенри се отвори, но Мериън не изпусна краля от погледа си. Той отсече.
— Излез! — без да се обръща, защото не се съмняваше, че заповедите му винаги се изпълняват. Резето изщрака и Хенри се върна към Лайънъл. — Много прилича на предишния крал. Безочлив ли е?
Тя притисна главичката на Лайънъл към рамото си, за да скрие лицето му и отвърна:
— Съвсем не.
Лайънъл зашава в ръцете й, за да се освободи, и каза.
— Не!
Усмивката върху лицето на Хенри се стопи, заличена от явното незачитане на властта му от страна на Лайънъл.
— Предполагам, че е и непокорен?
Лайънъл зарита с крачета да го пуснат на пода. Тя се опитваше да го задържи и да обясни, но ужасена установи, че думите й звучат като молба.
— Той е само едно малко момче. Просто едно малко момче.
— Не е просто едно малко момче — Хенри я беше притиснал до стената и с жестока усмивка протегна ръце към Лайънъл. — Той е син на Ричард.
Преди да успее да докосне детето, едно тънко сребристо острие разсече въздуха между тях.
— Ваше Височество — каза Грифит. — Лайънъл е мой син.
Мериън не можеше да помръдне, смразена от облекчение и страх, както и от дълбока увереност, че Грифит ще ги защити, независимо че с това ще възбуди гнева на Хенри Тюдор.
Хенри също не помръдна. Не обърна даже глава, за да погледне Грифит. Единствената му реакция беше кратко и ясно нареждане.
— Мини встрани, лорд Грифит.
Хенри с нищо не показа, че се чувства застрашен от острието на сабята, нито пък от човека, който я държи в ръката си. Той не се съмняваше, че Грифит му е верен. Знаеше, че клетвата, която Грифит беше дал, олицетворява уелския камък, от който беше направен Грифит.
Грифит също знаеше това. Дадената клетва пред краля е свята. Той се бе заклел да поддържа Хенри в достойното управление на Англия и нямаше сила, която да го принуди да наруши тази клетва — както нямаше сила, която да го принуди да пристъпи клетвата, която беше дал на Мериън.
— Ще мина встрани, господарю, но след вас.
— Това не е твоя работа, лорд Грифит. Мини встрани!
Гласът на Хенри изплющя като камшик, но Грифит не трепна.
— Вие направихте това моя работа. Ваше Височество, когато ме оженихте за лейди Мериън. Детето е нейно, което означава и мое, и аз няма да ви позволя да ни отнемете Лайънъл.
Хенри беше изненадан и не успя да реагира. Но той се обърна към Грифит със страшна решимост. И със страшен поглед — особено за един крал. Поглед, в който имаше ревност, ярост и отчаяние.
— Нека изясним докрай нещата, сър Грифит — Хенри бързо и недвусмислено отне високия ранг на Грифит. — Той е плод на кръвосмешение и насилие. Той е син на Ричард, който е позор за цялото човечество. Трябва да бъде затворен само от страх пред ужасите, до които произходът му може да доведе.
— Произходът на Лайънъл е същият като този на твоята кралица — отвърна смело Грифит, като гласно изрече една истина, която сам Хенри не смееше да произнесе. Ричард е неин чичо и въпреки това Елизабет е мила, добра и благородна към всички. Тя е най-голямата опора на твоя трон.
Хенри отвърна сприхаво.
— Тя не е моя кралица. Все още не е коронована.
— Това ли използваш, за да държиш и нея затворена? — извика Мериън. — Това ли е наградата й? За всичките й саможертви за доброто на Англия?
Грифит чак простена при тази намеса, въпреки че Мериън не прояви такава дързост, каквато беше очаквал. Неговата дама неведнъж беше изчерпвала търпението му със своята смелост и неблагоразумие. Той мислено се помоли този път Господ да смири поне малко дръзкия й език.
— Ще бъда крал по собствени заслуги, а не заради нейните саможертви или заслугите на семейството й. Нейното семейство! — Хенри се изплю на пода. — Я ги вижте! Баща й беше пияница и развратник. Майка й вече ме предаде. Чичо й…
— Чудесен съпруг, няма що! — избухна Мериън. — Съдиш за нея по роднините й.