— Арт!
Арт се изтъркаля през вратата, Долан го последва и падна отгоре му.
— Подслушвали сте през ключалката! — изстреля вбесен Грифит. — Нещо интересно чухте ли?
Засрамен, Арт се изправи на крака, но Долан си остана на пода и самодоволно се подхилваше.
— Нищо, което не сме знаели.
— Къде е Хенри? — попита Грифит.
— Кралят замина. Изскочи оттук, сякаш самият дявол го гонеше. Взе цялата си свита — Арт поклати глава. — Не остана поне да хапне и това буди известно недоволство.
Грифит мрачно се усмихна.
— Така и мислех.
— Взе и бойците на Кледуин — каза Долан с наслада. — Ще му извият врата до две седмици.
— Надали някой заслужава това повече от него — рече Арт.
Грифит спокойно се върна до Мериън и взе ръката й. Обхвана китката й с пръсти, като белезници, само че по-силни, по-топли и много, много по-чувствени.
— Погрижете се за детето. Двамата с лейди Мериън отиваме да пояздим.
— Да яздите? — без да повярва, че намеренията им са точно такива, Арт описа кръг с ръката си. — Но тук има предостатъчно стаи…
Грифит го погледна свирепо.
— Да пояздим, Арт!
Долан сръга Арт с лакът.
— Има предвид, че не иска лейди Мериън да бъде преследвана от някакви лоши спомени.
— Това е глупаво — каза Арт. — Къде ще отидат?
Долан бурно се разсмя и каза.
— Няма значение къде. Откога не ти се е случвало да се побъркаш от мерак?
Грифит и Мериън не изчакаха да чуят отговора на Арт. Грифит — защото наистина се побъркваше от мерак, а Мериън — защото го следваше като вол ралото. Те излязоха през главната врата и пред погледа на Мериън се откри гледката на група наемници, навързани един за друг като прасета, които водят на пазара, усмихнати слуги, изморени кучета и няколко ранени в боя, но превързани вече воини.
— Грифит, не трябва ли да…
— Не.
— Но някои от моите хора…
— Добре са.
— Ти си жесток.
Той спря толкова рязко, че тя се блъсна в него. Пое я в прегръдката си и я целуна. И не спря, докато тя не забрави за своите хора и за всичките си задължения. Тя забрави войната, скръбта, срама. Когато я отдели от себе си, тя слабо долови окуражителни викове някъде наоколо, но те не означаваха нищо за нея. Само неговите думи достигаха до сърцето й.
— Не съм жесток — заяви Грифит. — Ела с мен, скъпа моя, и ще ти докажа това.
— Можем да вземем моя кон.
Той й се усмихна с онази усмивка, с която я бе спечелил за първи път. Златните му очи блестяха и те я стопляха и ободряваха. Скоро тя седеше пред него върху гърба на собствения си неоседлан кон, преди още и наполовина да си е върнала здравия разум. Но да бъде с всичкия си здрав разум сега изобщо не й трябваше. Само го попита.
— Къде отиваме?
— Към река Северн. Там, на брега, дочух шепота на феите — ръката му по-здраво я притисна през кръста. — Ожених се за теб пред Светата църква. Но сега искам и благословията на древните магьосници.
— Не са ти необходими магии.
— Е, това нищо няма да ни струва.
Тя отпусна глава на рамото му и каза.
— Само ме обичай.
В очите му искреше вълнение и той въздъхна.
— За Бога, за какво мислиш, че е било всичко това?
За какво ли, помисли тя и я побиха ледени тръпки. Разбира се всичко беше заради нейните луди амбиции. И никакви сладки приказки или безумна страст не можеха да променят това. Тя не можеше да приеме топлината и близостта, не можеше да се измъкне… Но не намираше сили да разкрие пред него угризенията си. Бавно се отдръпна. Той се опита да я притегли отново, но тя се възпротиви.
— Ако знаеше истината за мен, няма да пожелаеш дори и да ме докоснеш.
Почувства колко е напрегнат. Той отпусна ръката си и каза.
— Съмнявам се.
— Ти беше прав. Аз исках трона както за Лайънъл, така и за себе си.
— Знам.
— Без да съм негова рождена майка, защото майка му никога…
Той я прекъсна.
— Изискваш от себе си прекалено много.
— Не е прекалено — промълви тя и избърса очите си.
— Моята майка ми е казвала, че единствената майка, която винаги постъпва правилно, е тази, която няма свое дете.
Той искаше тя да се усмихне. И тя наистина се усмихна, но усмивката й беше нещастна. Ъгълчетата на устните й потръпваха и тя трябваше да навлажни устни, преди да каже.
— Баща ми почти никога не е постъпвал правилно.
— Може би е правил най-доброто, на което е способен, ръководейки се от разбиранията си — предположи Грифит. — Може би това е било всичко, което той е знаел как да направи.
Мериън се съгласи, защото си спомни кроежите и плановете, които бе правила за Лайънъл.