— Може би всички постъпваме така.
— Тези хора, които живееха при баща ти… аз тъкмо идвах, когато си заминаваха…
Мериън унило се изсмя. Чудеше се какво ли си мисли той за поголовното ограбване на замъка.
— … казаха, че Уентхейвън паднал от кулата.
— Казали са истината — тя погали гривата на коня. — Опита се да ме убие, но разбра, че не може — тя стисна здраво в шепа грубите косми и добави. — Но Сесил можеше.
За миг той сякаш онемя, но след това я попита, като с мъка изговаряше думите.
— Сесил? Ти… имаш предвид Сесил…
— И тя се оказа не по-малка глупачка от мен — Мериън отново погали коня, припомняйки си искрената скръб на Сесил над мъртвото тяло на Уентхейвън. — Но в утробата си тя носи дете от Уентхейвън, мой брат или сестра. Тя е бременна и нещастна.
— А след като се роди детето?
Мериън вдигна рамене.
— Предполагам, че пак ще се забърка в някаква каша.
Грифит спря на склона над реката и се загледа в извиващата се тясна ивица вода. Там сякаш търсеше отговора на някаква дилема, защото, когато се плъзна от седлото, той вдигна лице към нея и я попита е пакостлива усмивка.
— Би ли я дала на Долан?
Тя се подпря на раменете му и се вгледа в очите му.
— На Долан? — повтори бавно тя.
— Да — широко се ухили той, — на Долан.
Тя си представи за миг проклетия стар моряк и изисканата, претенциозна Сесил и неудържимо се разсмя.
— Кого от двамата искаме да накажем?
Той също се засмя и я притегли в прегръдката си.
— Те са си лика-прилика.
Усмивката му се стопи пред погледа й. Объркване и болка погълнаха веселието и той мъчително преглътна, преди да каже.
— Не само ти си постъпила глупаво.
— Какво имаш предвид?
Ти беше права. Хенри искаше да погуби Лайънъл.
Желаеше я от цялото си сърце. Копнееше за тялото й, но не можеше да я остави да вини единствено себе си, когато и той беше виновен наравно с нея. Изпита болка, когато се отдръпна, заболя го от едва сдържаното желание да я грабне в прегръдките си и да я обича… за цял живот. Болката роди ярост и той избухна.
— По дяволите! Но как можа Хенри да ме измами толкова ловко?
— Ти си мъж — тя вдигна рамене, като че ли този факт обясняваше всичко. — Мъжете като теб мислят само за чест и справедливост. Никога не се замислят за чувствата. Хенри можеше да бъде добър и справедлив към Лайънъл, но само ако не го беше видял. Когато погледна личицето му, той виждаше пред себе си единствено Ричард III.
Грифит се съгласи.
— Това е вярно.
— Не крал Ричард III, когото Хенри победи и който се би и умря за короната. Може би този Ричард Хенри би могъл да разбере и дори да му прости. Не, когато Хенри погледна Лайънъл, той видя онзи Ричард, който е озлочестил съпругата му. Него Хенри не можеше да понася.
Жестокото чувство на ограбен собственик беше завладяло Хенри, но Грифит разбираше чувствата му, което беше още по-лошо. Защото той някога бе изпитвал същите чувства — когато мислеше, че Лайънъл е син на Мериън и тя е била озлочестена от Ричард. С плътен, дрезгав глас той помоли.
— Кажи ми сега. Тук сме в безопасност. Къде криеш доказателството за брака?
— Изгорих го.
Той я пусна и залитна.
— Но ти каза на краля…
— Че е на сигурно място. Не съм излъгала.
— Ти каза… ти каза, че никога няма да го унищожиш. Нали го пазеше за Лайънъл. Каза, че това доказва неговия произход.
В очите й бликнаха сълзи и тя сведе поглед.
Той нежно пое ръцете й в своите и ги обърна с дланите нагоре. Пришките по палеца й се бяха подули, мехурчетата се бяха пукнали, за да оставят завинаги отпечатък върху плътта. Показалеца и средния пръст бяха с опъната и лъскава кожа, почти синьо-черни, а ръката й беше възпалена и гореше.
Тя беше изгорила пергамента в стремежа си да постъпи правилно, защото той сурово бе разкрил същността на нейните амбиции и тя се срамуваше от тях. Сега беше негов ред да се засрами — за грешната си преценка по отношение на Хенри и за суровостта, с която беше преценил Мериън.
— Знам рецептата на майка ми против изгаряне — той докосна наранената ръка и тя потръпна. — Мога веднага да събера билки и…
Не това искаше да каже той, разбира се. Трудно му беше да говори, не намираше подходящите думи, но трябваше да опита да поправи грешките.
— Исках да се откажеш от преследването на тази мечта, защото бях сигурен, че тя не е по силите ти. Вярвах, че моята чест е много по-важна от твоята. Ти ми доказа, че не съм бил прав — и за твоята сила, и за твоята чест. Разбирам — той пусна ръката й. — Наистина разбирам. Ти искаше Лайънъл да бъде крал на Англия. Искаше да бъдеш до него и да делиш с него гордостта. Добре, аз… изпитвам същите чувства към теб.