— Към мен?
Лицето му пламна и той тръгна към реката.
— Аз улових соколица. Малко мъже могат да се похвалят с подобен улов.
— Соколица? — тя развълнувана го последва. — Мен ли имаш предвид?
— Дива и свободна, която се рее високо в небето и ме извисява заедно със себе си. Искаш ли да се разходим? Сега имаме време. Няма кого да спасяваме, няма с кого да се бием…
Здравата й ръка се плъзна под лакътя му.
— Искам.
Грифит посочи към малката горичка нагоре по реката.
— Хайде да отидем там. Като че ли е подходящо място за среща с феите.
Тя го погледна и той видя вълнението в очите й.
— Много искам да отидем там — каза Мериън, — а ти да ми разкажеш за соколицата.
Това, което в началото беше смутило неговата птица, сега я примами и дори тя го разбра. Те се отправиха към горичката.
— Разбира се, повечето мъже дори не се и опитват да уловят такава птица. Те се страхуват от човката й, от ноктите й, но завиждат на мъжете, които я притежават.
— Мислиш, че другите мъже ще ти завиждат, че си се оженил за мен? — тя изсумтя. — Другите мъже имат съпруги, които шият и готвят, които се грижат за своите семейства. Никога не се дуелират и не се втурват сами да предизвикват своя крал. Когато приятелите ти се приберат у дома, ще кажат: „Горкият Грифит, никога няма да има миг спокойствие с тази яростна лейди Мериън“.
— Да, така ще кажат. Но нощем ще си представят, че се любят с яростната лейди Мериън и простодушните им женици ще се чудят откъде ли е дошъл този изблик на страст — той я прегърна. — Докато само аз ще имам истинската лейди Мериън, кралицата на моя дом, на сърцето ми, на постелята ми.
— Мислех, че съжаляваш, че Хенри те е заставил да се ожениш за мен.
— Кой мислиш даде тази идея на Хенри?
Тя го бутна толкова силно и изненадващо, че той се претърколи, спънал се в един пън.
— Ти ли го направи?
Той кимна, но тя продължи да разпитва.
— И защо го направи?
— Защото аз… аз… загубих самообладание.
Но тя продължаваше да го гледа, без да разбира. Затова Грифит поясни.
— Винаги е така, когато ти се намесиш. Постъпих глупаво и прибързано, когато те вмъкнах в леглото си, когато те отведох в моя дом против волята ти — той се изправи и я погледна право в очите, — и съм доволен. Доволен съм, че извърших всичко това!
— Но ти не обичаш да губиш самообладание. Ти негодуваш, когато те предизвикам да загубиш самообладание.
Сега трябваше да й каже.
— Исках да ми вярваш сляпо — трябваше да й каже за отдавнашната обсада на замъка „Пауъл“. — Ти като че ли с шестото си чувство разпозна моята страхливост и се отнесе справедливо — трябваше да й каже как младежката му ярост беше причина да отнемат замъка от баща му, а също и окото на Арт. — Ти не ми даде нищо.
Той искаше да й каже, наистина искаше да й каже. Но затова беше необходима повече смелост от тази да завладееш сам един замък, и той се замисли дали ще може да разголи душата си пред Мериън, без да потръпне от срам или да завие от болка. Смелият воин вътре в него, този, който го беше дисциплинирал години наред, се страхуваше, че изповедта му може да прозвучи глупаво, или пък ще нарани, или — най-лошото от всичко — ще предизвика сълзи в очите му.
Всъщност, те вече бяха насълзени, защото тя се приближи и избърса страните му.
— Грифит, Арт ми разказа за обсадата и превземането на замъка, разказа ми за страха ти да не сгрешиш отново. Но аз не те обичам заради това, че умееш да се владееш. Аз обичам мъжа в теб, който реве от ярост и се смее от щастие. Който обича една соколица с такава страст, че я укротява, без да си дава сметка за това.
Той нежно взе ръцете й и ги допря до лицето си.
— Затова ли ме обичаш?
— А за какво друго? — тя се усмихна и огромните й зелени очи му напомниха за пролетта. — Нима мислиш, че те обичам, когато си твърд и студен като камък?
— А не ме ли обичаш?
— Е… да. Наистина те обичам, когато се перчиш — тя кокетно премигна. — Тогава ми се иска да се смея.
Той сковано отвърна.
— Радвам се, че съм причината за веселието ви, милейди.
Тя се засмя. Долепи устни до неговите и промълви.
— Знаеш ли кога разбрах, че ме обичаш?
— Когато ти казах ли?
— Никога не съм вярвала на думите на мъжете. Не, разбрах, че ме обичаш, когато насочи сабята си към краля.
— Това беше глупост от моя страна — той изруга. — Непростима глупост. Ако действително притежавах самообладанието, с което се хваля, щях да намеря друг начин да отбия яростта на Хенри.
— Беше глупост, нали? — тя се усмихна и върху страните й се издълбаха трапчинки. — Но аз пък направих необходимото.
— Моля за извинение, бихте ли повторила, милейди?