— Заклех се във вярност на Хенри, за да те защитя.
Той отново загуби самоконтрол, както винаги ставаше, когато беше с нея.
— Какво? — изрева той.
— Все някой трябваше да направи нещо! Хенри притежаваше част от твоето сърце и аз не можех да позволя да си тръгне по такъв начин. Можеше да се върне за Лайънъл и за мен и ти тогава трябваше да се биеш за нас — тя печално поклати глава. — Ако успях да науча нещо през този ден, то е, че не мога да понеса да умреш заради нас. Заради мен.
— Това е мое право.
— Да, но само ако аз ти позволя.
Беше вбесен. Тя искаше да го защитава. Него! Най-добрият воин на Уелс и Англия. Той виждаше как слънцето блести в медените й коси, докато тя се отдалечава към горичката. Виждаше зелените очи, сведени надолу от вълнение. Загледан в Мериън, той се закле.
— Ще те окова с вериги за постелята си.
Вълнението й премина в смях.
— Но първо трябва да ме хванеш.
Той забърза след нея.
— Мислиш ли, че не мога?
Тя извика, обърна се и се шмугна между дърветата, докато гласът й се носеше по вятъра.
— Кой може да хване една соколица?
— Кой може да хване соколица? — той се закова на място, овладя се и размисли върху въпроса. — Кой ли? Та те са най-бързите птици — засмя се и продължи бавно напред към мястото, където щяха да бъдат само те двамата. Свали дрехите си и прошепна на вятъра. — Кой може да хване соколица? Само мъдрият ловец, който знае каква примамка да използва.