Двете прехвърляха всевъзможни планове. Опитваха се да предвидят всяка стъпка и всяка случайност, но и двете никога не биха могли да си представят каква ще бъде тяхната последна роля по време на мрачното царуване на Ричард. Само ако…
Мериън въздъхна. Можеше да се побърка от тези „само ако“.
Отредената за нея къщичка се намираше близо до защитната стена с извисяващи се в небето бойни кули, която ограждаше замъка и го предпазваше от нападения. В същото време беше достатъчно отдалечена от покоите на Уентхейвън. Тук не живееше в непосредствена близост с лорд Уентхейвън и така й харесваше. Далече от политиката, с която той се занимаваше, далеч от плановете, които тайно кроеше. Тук тя намираше сигурност за себе си и за сина си Лайънъл. Дали беше все още буден? Тя отвори портичката на предната градина и го извика. Засмя се, когато видя пълничкото чернокосо момченце патешката да се втурва към нея. Тя го прегърна, залюля го в ръцете си и възкликна.
— Целият си в пясък. Там ли си играл?
Детето кимна с грейнало личице и потупа бузки с изцапаните си ръчички.
— Замък ли строи?
Детето отново кимна.
— Заобиколен с ров?
— О, не му напомняйте за това — каза бавачката, която се появи откъм къщичката. — Ще започне да настоява да отидем до кладенеца за вода и след това тук ще стане една такава кралска каша.
Сесил беше красиво момиче, а приликата й с майката на Мериън беше поразителна. Но, докато майката на Мериън беше един мил спомен, Сесил се оказа едно глуповато момиче, което лесно се увличаше по модата, беше особено податлива на чуждо влияние и особено на комплиментите на някой мъж. На който и да е мъж.
И въпреки всичко тя последва Мериън, без нито веднъж да се оплаче, в затънтения замък Уентхейвън.
— Той спа ли? — попита Мериън.
Сесил духна косите си, които бяха паднали пред очите й и й пречиха да вижда.
— Спа малко, но доста буйно игра през целия следобед.
Мериън го притисна към себе си, целуна го и се съгласи.
— Да, той е едно здраво момченце.
— Никога няма да можеш да си представиш колко много плачеше, докато навърши годинка.
— Това сигурно е било от коликите — отвърна Мериън, без да изпуска от очи Лайънъл, който се опитваше да се измъкне от ръцете й и да стъпи на земята.
— Беше направо ужасно — отвърна Сесил без заобикалки.
Мериън не отговори. Имаше много неща, които тя пазеше само за себе си, но най-важното от тях беше антипатията, която изпита към Лайънъл още първия път, когато го видя, и която оттогава не я напускаше.
Нито един от плановете й не беше свързан с това да става майка. Още повече, че никога не бе изпитвала интерес към деца. Когато акушерката постави този окървавен восъчен вързоп в ръцете й, тя реагира с неприсъщо за една майка отвращение.
— Новородените бебета винаги са слабички, ревливи и грозни, така са ми казвали — Сесил сякаш не се съмняваше, че Мериън може и да не бъде съгласна с нея. — Понякога си мислех, че няма да оцелее през първите няколко месеца.
Понякога, когато късно вечер той пищеше часове наред, Мериън не знаеше дали иска той да оцелее. Тя сви рамене при спомена за вината си и последва Лайънъл до купчинката речен пясък, който бяха докарали тук специално за него.
Сесил вяло ги последва.
— Но за вас, милейди, щях да се побъркам.
Угризенията на Мериън я подтикваха самата тя да полага все повече и повече грижи за Лайънъл и тогава… о, тогава един ден той й се усмихна.
До този ден тя никога не беше имала основания да вярва в любовта. Никога не беше вярвала в някакви кратки мигове на пламенни обяснения. Но първата беззъба усмивка на бебето, което държеше в ръцете си, я промени. С всяка следваща усмивка, с всяка детска болест и всяка победа на живота, той я привързваше към себе си. Сега тъмнокосата му главица подскачаше, докато той гребеше пясъка, и тя ликуваше заради силата на собствената си преданост. Тя беше готова да жертва живота си за него — не от чувство за дълг или вярност, а защото го обичаше.
Сесил въздъхна шумно, както Лайънъл правеше, когато искаше да му обърнат внимание, и каза.
— Така ми се иска да съм била до теб, когато си раждала, за да ти помогна.