— Чуваш ли ме, Чарли?
— Да. Но не мога да ти отговоря. Не знам отговора. Предполагам, че ще довтасат още ченгета.
— Мистър Уулф ги повика — каза мистър Денвър. — Скоро работата ще стане дебела, Чарли. Сигурно ще се наложи да използват сълзотворен газ и… Чарли, защо трябва да усложняваш живота на твоите съученици, пък и твоя?
— Том?
— Какво? — почти злобно.
— Вдигай си костеливия задник и да им кажеш, че в мигът, в който изстрелят насам сълзотворен газ или нещо друго, ще ги накарам да съжаляват. Кажи им, да не забравят кой кара колата.
— Но защо? Защо правиш всичко това? — гласът му бе изпълнен с гняв, безсилие и уплаха.
— Не зная, — отвърнах аз — но каквото и да е, ще е по-интересно отколкото да скачаш подир гащичките, Том. Не го взимай навътре. Всичко, което искам от теб е да изприпкаш на двора и да им предадеш, каквото ти казах. Ще го сториш ли, Том?
— Нямам избор, нали?
— Така е, прав си. Нямаш никакъв избор. Има и още нещо, Том.
— Какво? — запита нерешително той.
— Както сигурно вече си разбрал, аз никак не те обичам, макар че до момента ти е било през оная работа. Но сега вече не сме в шибания ти кабинет, Том. Разбра ли? Не съм някаква си папка, която трябва да затвориш в три след обед. Разбра ли? — гласът ми бе прераснал в истеричен крясък. — РАЗБРА ЛИ МЕ ДОБРЕ, ТОМ? ОСЪЗНА ЛИ ВЕЧЕ ТОЗИ ПРОСТ ФАКТ ОТ ЖИВОТА?
— Да, Чарли — отвърна той с помръкнал глас — Разбрах.
— Не, все още не си го разбрал, Том. Но скоро ще го разбереш. Още преди залез слънце ще започнеш да осъзнаваш разликата между хората и хартийките в папката, между това да си вършиш работата и да те изработват. Какво мислиш за това, Томи, мой човек?
— Мисля, че умът ти е разстроен, Декър.
— Искаш да кажеш, че съм се побъркал, нали, Чарли? Това ли искаше да кажеш?
— Да.
— Кажи го, тогава.
— Мисля, че си се побъркал, Чарли — каза той с механичния тон, с който повтарят малките деца.
Денвър прочисти гърло, сякаш имаше още нещо да каже и след това радиоуредбата бе изключена. Из стаята се разнесе тих шепот. Плъзнах поглед по лицата им. Очите им бяха хладни, някак безстрастни (казват, че така било при шок, носиш се надолу към бездната като катапултирал пилот на боен самолет, умът ти отказва да работи и единственото, което можеш да правиш е да се надяваш, че парашутът най-сетне ще се отвори) и в главата ми прокънтя някакво полузабравено стихче от читанката:
Чудех се какво ли са научили днес, какво ли съм научил аз. Жълтите училищни автобуси се бяха подредили на шосето и децата се готвеха да се върнат към домашните дребните домашни радости — телевизия, музика. Ала в стая 16 урокът още не бе приключил.
Почуках с дръжката на пистолета по катедрата. Шумът в стаята утихна. Всички ме загледаха внимателно, както аз ги бях гледал досега. Съдия и съдебни заседатели, или съдебни заседатели и обвиняем? Едвам се сдържах да не се изкикотя.
— Така, — заговорих аз — вече всички са подушили лайното. Мисля, че е време малко да си поприказваме.
— Очи в очи? — това беше Джордж Яник. — Само ти и ние?
Имаше интелигентно лице и никак не изглеждаше уплашен.
— Да.
— Тогава по-добре да изключиш радиоуредбата.
— Затваряй си устата, копелдак такъв! — процеди през зъби Тед Джонс. Джордж го погледна обидено.
В настъпилата неловка тишина аз се изправих и превключих уредбата от „ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ“ на „ПРИЕМАНЕ“.
Върнах се и отново седнах. После кимнах на Тед.
— Вече ми бе дошло наум — излъгах го аз. — Не бива да му се сърдиш.
Тед не отговори, но продължаваше да ме разглежда със странна усмивка, сякаш се чудеше какъв ли вкус ще имам ако ме схруска.
— Добре — обърнах се аз към класа. — Може и да съм се побъркал, но това не значи, че ще застрелям някого само защото си приказва откровено с мен. Повярвайте ми. Не се страхувайте, говорете каквото ви дойде наум. Само, разбира се, не приказвайте всички заедно — едва ли това щеше да е проблема. — Айде направо да хванем бика за рогата, как мислите, дали наистина мога да застрелям някой от вас?
Няколко души ме погледнаха стреснато, но никой не посмя да отговори.
— Добре. Защото искам да ви кажа, че нямам такова намерение. Смятам просто да си поседим и всеки да си каже, каквото му е на душата.
— Да, ти направо й извади душата на мис Ъндерууд — каза Тед. Все още се усмихваше със своята странна усмивка.