— Моите родители — казах аз, сякаш опитвах вкуса на тези думи. Можех да им разкажа за оня ловен излет с тате, когато бях на девет. „Моят ловен излет“, от Чарлз Декър. А отдолу: „Как подслушах тате, като разказваше за носовете на чероките“. Гадничко, нали?
Погледнах крадешком към Тед Джонс, гледаше ме с намръщено, почти яростно изражение, сякаш някой току-що бе напъхал в устата му лимон и след това насила му бе затръшнал ченето. Сякаш в главата му имаше забит електрод и от там периодически мозъкът му се разтърсваше от психоелектрични вибрации.
— Така пише в книгите по психология — продължаваше да ни убеждава Сюзън. — Фактите говорят… — тя внезапно осъзна факта, че самата тя говори пред смълчаната публика (с най-спокоен тон и то пред целия клас) и млъкна. Носеше бледозелена блуза и презрамките на сутиена й прозираха като бели тебеширени линии.
— Моите родители — рекох отново и отново спрях дотук. В главата ми нахлуха картини от ловния излет — събуждам се, сенките на дърветата танцуват по изпънатата стена на палатката (дали е била изпъната? че как, баща ми я бе опънал, а той опъваше яко, винаги и във всяка работа пипаше яко), известно време следя танца на клоните, пикае ми се ужасно, чувствам се като съвсем малко дете… и изведнъж си спомням нещо — нещо което се е случило преди много, много години. Не искам да говоря за това. Не съм го казвал и на мистър Грейс. Сега си имах друго занимание, а и не биваше да забравям за Тед. На Тед не му пука от такива работи. Или може би му пука и то твърде много. Може би на Тед все още може да му се… помогне. За мен, предполагам, вече е твърде късно, макар че, не казват ли, че по-добре късно, отколкото никога? Така е.
Навън всичко изглеждаше спокойно. Последната полицейска кола вече бе пристигнала и както очаквах отвътре раздаваха на останалите ченгета кафе и сандвичи. Време е да си поприказваме малко.
— Моите родители — рекох аз.
Четиринадесета глава
Моите родители се запознали на една сватба и макар че това може би няма никакво значение — освен, ако не вярвате в поличбите — само след година булката загинала от тежки изгаряния. Казвала се Джеси Декър Ханфорд. Делели с мама една стая, в общежитията на Мейнския университет, където и двете следвали обществено-политически науки. Трагичните събития се развили в следната последователност: Мъжът на Джеси отишъл на някаква служебна среща, а Джеси влязла да се изкъпе в банята. Подхлъзнала се, паднала на пода, ударила си главата и загубила съзнание. Една кърпа в кухнята пламнала от нагорещената печка. Къщата избухнала като бомба. Имала е късмет — не се е мъчила много.
Та единственото хубаво нещо, което се случило на тази сватба, било че мама се запознала с брата на Джеси Декър Ханфорд. Младши лейтенант от флотата. След като ритуала приключил, той поканил мама на танц. Тя се съгласила. Ходили шест месеца преди да се оженят. Аз съм се появил на бял свят четиринадесет месеца по-късно, смятал съм го много пъти. По мои изчисления, бил съм заченат точно в нощта преди, или след като сестрата на тате се е сварила жива в банята. Оная, която е била съквартирантка на мама. Всеки път, когато разглеждам снимките от сватбата, а аз ги разглеждам доста често, ме обзема някакво странно чувство. Ето я Джеси, държи шлейфа на мама. Джеси и мъжа й, Брайън Ханфорд, усмихнати пред сватбената торта, която мама разрязва. Джеси танцува с пастора. На тези снимки само пет месеца я делят от банята и кърпата върху печката. Иска ми се да прекрача в тези „Кодахром“, да се приближа до нея и да й кажа: „Слушай, Джеси, ако искаш винаги да си ми леля, моля те, не влизай в банята, когато мъжът ти не е вкъщи. Пази се, лельо Джеси.“ Но човек не може да се върне назад. Че иначе, както се казва заради една подкова ще загубим коня и т.н.т.
Всичко това вече е минало, а без него и мен нямаше да ме има на този свят — такъв е животът. Аз съм единственото дете на мама — тя не пожела да има второ. Сигурно защото е прекалено интелигентна, моята майка. Обича английските криминалета, но не от типа на Агата Кристи. Виктор Кенинг и Хемънд Инес — това са нейните любимци. Луда е по списания като „Манчестер гардиан“, „Монокъл“ и „Ню Йорк ревю ъв букс“. Виж тате, който започна със служба във флотата и завърши като армейски вербовчик си е типичен американец. На него му дай да гледа „Детройтските тигри“ или „Детройтските червени криле“, а ако въобще реши да прочете нещо, това ще е Ричард Старк, с неговите романи за оня изпечен мошеник Паркър. Това винаги е вбесявало мама. Най-накрая тя не издържа и му каза, че Ричард Старк в действителност е псевдоним на Доналд Уестлейк, повече известен със своите забавни криминалета-пародии. Баща ми опита една от тях и я захвърли. От този момент отношението му към Уестлейк/Старк беше като към собствено куче, което един ден се е опитало да го ухапе.