Спомням си, че в детството често се будех нощем и в мрака си мислех, че вече съм умрял. После сянката на стария бряст се размърдваше по стената на стаята и аз заспивах спокоен. В една от тези нощи — първата нощ, която си спомням имаше пълнолуние (казват, че ловците наричали такива нощи авджийски) и стената на стаята грееше, а сенките бяха ужасно черни. Клоните на дървото приличаха на помръдващи пръсти. Бяха страшно разкривени — тези пръсти — сякаш принадлежаха на труп. Това вероятно съм го измислил по-късно, тогава бях само на три и едва ли съм знаел какво е това труп.
Ала нещо се приближаваше в мрака. Чувах го как пристъпва тихо, долу в хола. Нещо ужасно се идваше към мен. Идваше за мен. Чувах тихото поскърцване на стълбата. Скръц. Скръц. Скръц.
Не смеех да помръдна. Може би не исках да помръдна. Не си спомням точно. Просто си лежах, гледах танца на черните пръсти по стената и чаках Скърцащото чудовище да спре пред моята стая и да отвори вратата.
След известно време — може да е било час, или само няколко минути — ми дойде на ум, че чудовището може би въобще не се интересува от мен. Че е дошло за мама и тате, които спяха по-нататък по коридора. Скърцащото чудовище търсеше стаята на мама и тате.
Лежах в леглото, целият превърнал се в слух и наблюдавах танца на пръстите. Сега, разбира се, всичко това ми изглежда далечно и нереално, като град, погледнат от върха на планина, където въздухът е разреден. Спомням си, как вятърът се блъскаше в прозореца на моята стая. Понякога се събуждах подмокрен — чувствах влажна топлина и някакъв едва доловим уют. Спомням си и Скърцащото чудовище.
После, след много, много, много време, се разнесе гласът на мама, задъхан и малко уплашен: „Стига, Карл“. Отново това ужасно скърцане. И после: „Престани!“
В отговор ниският, басов глас на баща ми.
И отново мама: "Не ме интересува! Остави ме на мира! За бога, остави ме да спя!
Тогава разбрах. Заспах спокойно, но вече знаех.
Скърцащото чудовище беше баща ми.
Петнадесета глава
Всички мълчаха. Някои, сигурен съм, дори не бяха разбрали за какво става дума. Гледаха ме напрегнато, сякаш чакаха да произнеса ключовата реплика на някой ужасно смешен виц.
Други бяха свели поглед надолу, очевидно засрамени. Единствено на лицето на Сюзън Брукс грееше победоносно изражение. Стана ми приятно. Чувствах се като фермер, който разпръсква тор, а получава жито.
Мълчанието се затегна. Навън, звънецът зазвъня из пустия коридор. Сведох поглед към мисис Ъндерууд. Гледаше ме с полу-отворени, застинали неподвижно, сякаш стъклени очи. Заприлича ми на една кукувица, която веднъж свалих с двуцевката на тате. Една муха търкаше предните си крачета на челото й. Размахах с отвращение ръка за да я прогоня.
Отвън се бяха появили нови четири полицейски коли. Отбивката за магистралата беше почти задръстена от паркирани в пълен безпорядък автомобили. Доста голяма тълпа се бе събрала. Облегнах се небрежно назад, почесах се по бузата и хвърлих едно око на Тед. Гледаше ме, леко усмихнат, скръстил ръце със стиснати юмруци.
Нищо не каза, само леко размърда устни, но успях да прочета: „Лайно“.
Никой не разбра какво стана в този миг между него и мен. Изглежда беше готов да го повтори на глас, но аз реших че все още не му е дошло времето. Заговорих отново:
Шестнадесета глава
Баща ми ме мрази откак се помня.
Това е едно доста помпозно изявление, знам че дори звучи малко фалшиво. Звучи капризно, дори нереално — като оръжието, което децата използват, когато старият отказва да отпусне колата за важна среща с някое секси маце, или когато заплаши, че ако още веднъж те срежат на изпита по история ще те спука от бой. В тези светли времена, в тази златна епоха на възход, когато всички превъзнасят психологията като Божи дар за нашата бедна духом, прикрепена към задниците си човешка раса и дори президентът на Съединените Американски щати смуче валидолчета преди лягане, без съмнение е настъпил най-сетне дългоочакваният момент да се отървем от тези досадни Старозаветни грехове, дето непрестанно ни стискат за гърлото като развалено ядене, с което сме попрекалили. Речеш ли веднъж, че баща ти те мрази от малък, можеш спокойно да запалиш къщата на съседа, да изнасилваш или да пръснеш няколко глави и пак да се надяваш на опрощение в края на историята.
Но това също така означава, че ако е истина, никой не ще ти повярва. Като в приказката за лъжливото овчарче. Що се отнася до мен, това беше самата истина. Е, не беше нищо особено, докато не стана онази история с Карлсон. Мисля, че дори баща ми не го бе осъзнал до този момент. А дори да беше го осъзнал, вероятно щеше да каже — ако някой го запита, разбира се — че ме е мразил за мое добро.