Време за кратко лирично отклонение: За тате, животът беше като скъп, стар автомобил. Понеже е скъп и същевременно незаменим, трябва да го поддържаш в идеално състояние и образцов ред. Веднъж в годината го закарваш на изложбата на стари автомобили. Винаги му сипваш пречистен бензин, често продухваш карборатора и проверяваш винтчетата, да не са се разхлабили. Всичко е регулирано, смазано и пресмазвано на всеки хиляда мили, всяка неделя го полираш, като гледаш да не изпуснеш мача по телевизията. Мотото на тате беше: „Поддържай образцов ред.“ И ако на предното стъкло се изсере птиче, избърши лайното още преди да е засъхнало.
Такъв беше животът на тате, а аз бях лайното на предното стъкло.
Беше едър, тих човек, със сламеноруса коса, червендалесто лице и леко маймунски черти. През лятото, когато лицето му изгаряше и очите му се облещваха като бели камъни, винаги ми изглеждаше малко ядосан. По-късно, като навърших десет години, го преместиха на работа в Бостън и се виждахме само за уикенда. Преди това работеше в Портленд и по нищо не се различаваше от другите бащи от-девет-до-пет, само дето ризата му беше зелена, а не бяла и вратовръзката му беше винаги черна.
В Библията се казва, че греховете на бащите ще бъдат изкупвани от техните синове и може би това е вярно. Мога само да добавя, че на мен ми се струпаха и греховете на другите бащи.
За началник на Отдела по вербуване, работата бе доста натоварена и все си мисля, че ако живеехме край морето щеше да е по-леко — както за тате, така и за мен. За него, това беше все едно да гледа как хората безотговорно рушат своите безценни, стари коли, превръщайки ги в ненужна, ръждясала купчина желязо. Любимото му занимание, бе да спасява разни гимназиални ромеовци от родителските лапи на техните забременели жулиети. Да прилъгва мъже, които не предполагаха какво ги чака във флотата, или други, които знаеха много добре какво ги очаква, ако не се запишат. Да вербува деца, които предпочитаха мелачката във флотата, пред мелницатта на поправителното училище в Южен Портленд. Или нагазили лука счетоводители, които бяха готови на всичко, само и само да не отидат във Виетнам, където жълтите ще им отрежат топките. Най-лесни бяха пияндетата, дето мозъците им са като на птиче и ума им стига, колкото да се подпишат доброволно.
А в къщи имаше мен — с по-малко от всичко онова, което беше характерно за горепосочените жертви. Живо предизвикателство под самия му нос. Трябва да знаете, че омразата му към мен не се дължеше на това, че бях такъв, а че той се оказа неспособен да се справи с мен. Неговите способности не отговаряха на предизвикателството. Може би щеше да се справи, ако не бях повече дете на мама, отколкото негово и ако двамата с мама не го осъзнавахме. Наричаше ме мамино момче. Може би бях именно такъв.
Един ден, беше някъде през есента на 1962-ра, не знам защо ми щукна идеята да замерям с камъни стъклените кепенци, които тате се бе приготвил да слага на прозорците. Беше в началото на октомври, събота, и тате се бе захванал за работа с типичната си педантичност, стъпка по стъпка, без никакви грешки и неточности.
Първо извади кепенците от гаража (с прясно боядисани в зелено рамки, за да отиват на къщата) и ги подреди внимателно покрай стената, всеки един до прозореца, на който ще бъде поставен. И сега си го спомням, висок, с изгоряло от слънцето, сякаш гневно лице, в онзи ясен октомврийски ден, студен като безсърдечна целувка. Октомври е такъв хубав месец!
Седях на най-долното стъпало на предната веранда, преструвах се на Доброто дете и го наблюдавах мълчаливо. От време на време някоя кола прелиташе по шосе №9 нагоре към Уинзор, или надолу към Харлоу и Фрипойнт. Мама беше в къщата и свиреше на пиано. Караше нещо миньорно — Бах, ако не се лъжа. После, внезапно музиката зазвуча така, сякаш наистина беше Бах. Вятърът ту отнасяше мелодията надалеч, ту отново я блъсваше в нен. И сега като чуя същата мелодия, спомням си за този ден.
Та седях си аз и се правех на Добър. По шосето прелетя един Форд, модел 1956-та, с номер от друг щат. Отиваха нагоре в планината, да пострелят по яребици, или може би фазани. Една червеношийка кацна на дървото, дето нощем надничаше в стаята ми и завъртя глава да види дали няма някой червей за хапване. Мама продължаваше да свири, с едната ръка — мелодията, с другата — контратемата. Когато има мерак, мама може да праска страхотни парчета на пианото, но това се случва доста рядко. Изглежда че мрази да пише музика и затова го прави толкова добре. Произведенията й звучат, сякаш ги е писал самият Бах.