И тогава ми хрумна идеята да счупя кепенците. Един по един — първо горните, после и долните.
Сигурно си мислите, че е било някакво отмъщение, съзнателно или подсъзнателно, бунт срещу полирания ред, срещу това безкрайно търкане на стария. Истината, обаче е, че не си спомням тате да е фигурирал в мислите ми тогава. Денят беше направо чудесен. Аз бях на четири. Един прекрасен октомврийски ден — само за чупене на кепенци.
Станах, слязох на алеята и започнах да събирам камъни. Бях обут с къси панталонки, напъхах камъните в джобовете, докато заприличаха, сякаш в тях има щраусови яйца. Мина още една кола и аз й помахах. Жената отзад държеше в ръцете си бебе.
Върнах се обратно през двора, извадих един камък от джоба и го запратих по целта, подпряна до прозореца на дневната. Хвърлих камъка с всичка сила. Не оцелих. Извадих втори камък и се приближих съвсем до прозореца. За миг, някакво далечно безпокойство завладя мислите ми. Знаех, че оттук няма да пропусна. И така и стана.
Продължих около къщата, чупейки кепенците един след друг. Следващата цел беше подпряна до прозореца на стаята с пианото и след като я счупих, надникнах да погледам мама, докато свири на пиано. Беше облечена само в един бледосин комбинезон. Като ме видя подскочи и удари погрешна нота, но после ми се усмихна и продължи да свири. Виждате как се случи всичко. Дори не бе чула, че чупя кепенците.
Може и да ви се стори смешно, но нямах чувството, че върша нещо забранено — по-скоро нещо приятно. Селективните възприятия на едно малко дете са нещо странно и нелогично — ако кепенците бяха поставени на прозорците, никога нямаше да ми дойде наум да хвърлям по тях камъни.
Тъкмо се прицелвах в последния кепенец, този пред гостната, когато една тежка ръка се стовари на рамото ми и ме завъртя обратно. Беше баща ми. Изглеждаше като подивял. Никога не бях го виждал толкова разгневен. Очите му бяха изцъклени, езикът му стърчеше между зъбите, изобщо, имах чувството, че е получил пристъп. Като го видях, извиках от уплаха. Сякаш пред мен се бе появила родната ми майка, с вампирска маска на Празника на Вси светии.
— Копеле!
Той ме сграбчи с едната ръка през кръста, а с другата за краката, вдигна ме и след това ме запрати на земята. Хвърли ме с всичка сила. Проснах се и останах да лежа неподвижно, без дъх. На лицето му постепено се изписа изумление от това, което бе сторил и в него се разтвари внезапно избухналия гняв. Не можех нито да говоря, нито да плача, дори не можех да си поема дъх. Гърдите и корема ми се гърчеха от страхотна, парализираща болка.
— Не исках да го направя — рече той и коленичи до мен. — Добре ли си? Добре ли си, Чък? — Обикновено ме наричаше Чък, когато играехме на бейзбол в задния двор.
Гръдният ми кош се разтърси от мъчителни спазми. Отворих уста и нададох ужасяващ, болезнен писък. Звукът ме изплаши и следващият писък беше още по-страшен. От очите ми рукнаха сълзи и всичко се размъти. Музиката на пианото секна.
— Не трябваше да чупиш кепенците — рече той. Гневът отново изместваше уплахата. — А сега, млъквай! За Бога, бъди мъж!
Той ме изправи грубо на крака и в този миг мама дотича от къщата, все още по комбинезон.
— Счупил е всички кепенци — каза й тате. — Иди си облечи нещо.
— Какво има? — извика тя разтревожено. — О, Чарли, поряза ли се? Къде? Покажи ми къде?
— Не се е порязал — прекъсна я с отвращение баща ми. — Страх го е, че ще го напердаша. И наистина ще го направя!
Изтичах при мама и се притиснах към корема й, през тънкия комбинезон усешах топлината на нейното тяло, нейният сладък аромат. Виеше ми се свят, чувствах главата си подута, сякаш щеше да се пръсне. Гласът на тате кънтеше в ушите ми като дрезгав магарешки рев. Стиснах здраво очи.
— Какво искаш да кажеш с това „ще го напердаша“? Не виждаш ли, че е посинял? Ако само си посмял да му направиш нещо, Карл…
— Започна да плаче като ме видя, че идвам, за Бога!
Гласовете им идваха нейде отдалеч, сякаш си викаха от върховете на различни планини.
— Идва кола — рече той. — Прибирай се вътре, Рита.
— Хайде, миличък — каза мама. — Усмихни се на мама. Една голя-а-а-ма усмивчица. — Тя клекна до мен и избърса сълзите ми. Някога майка ви да ви е бърсала сълзите? Тук всички поети са единодушни. Това е едно от незабравимите неща на този свят, заедно с първата игра и първия сън. — Хайде, мой сладък, успокой се. Тати не е искал да те уплаши.
— Това са Сам Кестингуей и жена му — каза баща ми. — Ще има да приказва после тоя клюкар. Надявам се, че поне…