Оня тъпанар мистър Денвър, продължаваше да се пречка в мислите ми и да избутва образа на Сандра Крос. Човек не може да обуздае мислите си, все нещо ще му мине през главата в най-неподходящия момент. Независимо от всичко Санди ме привличаше и щеше да ми бъде мъчно за нея, ако в края на краищата мистър Денвър и мистър Грейс ме изритат за Грийнмантъл. Това ще е направо катастрофално.
Надигнах задник от дъската, изтупах трохите от бисквитките и пуснах водата. Всички училищни тоалетни си приличат досущ — клозетните казанчета бучат като излитащ 747. От край време мразя това дърпане на ръчката. Шумът от бълващата вода се чува ясно в съседните класни стаи и всеки си мисли: „Ето го поредното лайно“. Винаги съм смятал, че човек трябва да бъде насаме с онова, което като малък мама упорито настояваше да наричам шоколад и лимонада. Кенефа трябва да е нещо като стая за изповед. Ама другите не мислят така. Човек дори носа не може да си издуха насаме. Все някой те дебне, наднича иззад ъгъла, слухти. На типове като мистър Денвър и мистър Грейс дори им плащат за това.
Вратата на тоалетната хлопна зад гърба ми и аз отново бях в коридора. Спрях се и се огледах. Чуваше се само приглушено бръмчене, сякаш наблизо имаше огромен кошер. Сряда сутрин, девет и десет минути, всички са захласнати в нежните обятия на учителката-майка.
Върнах се отново в тоалетната и измъкнах моя Флумастер. Имах намерение да напише някоя духовитост на стената, нещо от рода на „Сандра Крос носи бели гащички“, но внезапно зърнах лицето си в огледалото. Бледи сенки като малки полулуния се спускаха под очите ми. Ноздрите ми бяха разширени и ужасно грозни. Устата ми беше побледняла, сгърчена.
Написах на стената „Да ядеш лайна“ и ръката ми се отпусна надолу. Флумастерът изтрака на пода и аз го ритнах ядно.
Нещо изшумя зад гърба ми. Не се обърнах. Затворих очи, поех дълбоко дъх докато се успокоя, после излязох и се отправих по стълбите нагоре.
Четвърта глава
Администрацията на Плейсървилското училище се намира на третия етаж, редом с библиотеката, читалнята и „Стая 300“, където се учим на машинопис. Излезеш ли на етажа, първото което ще чуеш е това безспирно, досадно трака-трак, което прекъсва единствено по време на междучасията, или когато мисис Грийн има нещо да каже. Но предполагам, че рядко я обзема настроение да приказва, защото машинките тракат почти непрестанно. В стаята се мъдрят трийсетина разнебитени стари „Ъндерууд“, верни като прословутата желязна гвардия. Всичките са номерирани, за да знаеш коя е твоята. Шумът никога не спира, трака-трак, трака-трак и така от септември до юни. Винаги свързвам това гадно тракане с досадното чакане пред канцеларията, докато мистър Денвър и мистър Грейс — неразделни като сиамските близнаци — благоволят да ме повикат. Чувствам се като в онези филми за джунглата, където героят е принуден да навлиза все по-надълбоко в пущинаците на Африка и неминуемо настъпва момента, когато той задава въпроса: „Кога ще престанат да думкат тези ужасни тамтами?“ И когато най-сетне ужасните тамтами престанат да думкат, той оглежда спотаената гора наоколо и произнася: „Не ми харесва тая работа. Твърде тихо е“.
Нарочно се забавих по пътя към администрацията, с надеждата че не ще се наложи да чакам дълго, но секретарката — мис Марбъл — само се усмихна и каза:
— Сядай, Чарли. Мистър Денвър след миг ще се заеме с теб.
Така че седнах на ръба на изтърканата скамейка и зачаках мистър Денвър да се заеме с мен. И кой мислите седеше срещу мен, в креслото за гости? Ал Латръп — старото ловно приятелче на баща ми. Още като го зърнах, той отмести очи, но сигурен бях, че ме е познал. Стискаше куфарче в скута си, отпред беше натрупал купчина нови мострени учебници.