— Тед, защо напусна футболния отбор? — попитах аз дружелюбно. Трудничко ми беше да разговарям с дружелюбен тон, но се постарах. Той ме погледна учудено, сякаш никой друг освен самия отбор нямаше право да задава този въпрос. Изглежда току-що бе осъзнал, че е единствения прав в класната стая. Приличаше на човек, чийто цип се е смъкнал и той търси някакъв по-благопристоен начин да го вдигне, без да привлече вниманието на останалите.
— Това не е важно — рече той. — Остави пистолета — гласът му звучеше направо мелодраматично. Фалшиво. И той го знаеше.
— Страхуваш се да не ти пръсна топките, нали, любовнико? Това ли е причината?
Ирма Бейтс ахна. За разлика от нея, Силвия следеше диалога с хищно любопитство.
— Ах ти… — той внезапно се отпусна на седалката и някой от задните редове се изхихика. Така и не можах да разбера кой. Дик Кийни? Или може би Хармън Джексън?
Това, което страхотно ме изненада, бе изразът на лицата им. Направо бях шашнат. Защото в тях се четеше задоволство. Не само от шоуто, от словесния двубой, а и от моята победа. Но кое бе онова, което ги бе направило щастливи? Като ония смахнати снимки, дето понякога ги публикуват на първа страница на неделните вестници: „Защо се смеят тези хора? Обърнете на 41-ва страница и ще разберете.“ Само че в случая просто нямаше какво да обърна.
За мен беше важно да разбера. Толкова пъти след това съм си блъскал главата над този въпрос, но така и не можах да открия отговора. Може би причината се криеше в Тед — красив и храбър, натъпкан до пръсване с мъжественост? Може би, просто го ревнуваха? Мечтаеха да го видят слязъл долу, при тях, или както пееше Дилън — „грачещ редом с нас от жабешкия хор“.Свали тази маска, Тед и ела при нас — обикновените хора.
Тед продължаваше да ме гледа и аз усещах, макар и подсъзнателно, че все още не е прекършен. Само че следващият път нямаше да действа така директно. Вероятно щеше да опита в гръб.
Може би това е просто законът на тълпата? Нахвърляй се върху този, който се дели от групата.
Не вярвам това да е била причината, макар че това би обяснило нещата. Едва ли замерянето с лайна между Тед и мен, можеше да се нарече израз на кипящите в тълпата страсти. Тълпата винаги се изправя срещу чуждия, силния, мутанта. Това бях аз, не Тед. Тед беше пълната противоположност на тези неща. Той беше момчето, което всеки баща би се надявал, че ще ухажва дъщеря му. Не, причината се криеше в Тед, не в тях. Трябваше да е в Тед. Почувствах как пипалата на вълнението се размърдват дълбоко в корема ми, сякаш бях колекционер на пеперуди, зърнал нов, съвършено непознат вид да лети из храсталака.
— Аз знам защо Тед напусна отбора — изрече убийствено нечий глас. Вдигнах глава и се огледах. Без съмнение — беше го изрекъл Свинарника. Когато чу гласа му Тед подскочи. Лицето му придоби измъчен вид.
— Ами казвай де — рекох аз.
— Ако само посмееш да си отвориш устата ще те убия — произнесе бавно Тед. Той се ухили злобно на Свин.
Свинарника се облещи уплашено и облиза устни. Направо се късаше от противоречия. Сигурно за пръв път в живота му се случваше ТОЙ да стиска дръжката на брадвата и не му стигаше смелост да я стовари върху врата на жертвата. Никой в класната стая разбира се, не се съмняваше в източника на информация — мисис Дейно прекарваше времето си в скитосвания из пазари, разпродажби на вещи втора ръка, църковни и училищни благотворителни обяди и освен това мисис Дейно имаше най-дългия и най-любопитния нос в Гейтс Фоулз. Готов съм да се закълна, че от всяко парти в града излизаше с по едно тесте записки. В състояние е да те затрупа с кирливи ризи преди да успееш да кажеш: „чу ли последната клюка за Сам Делакорте?“
— Аз… — поде Свинарника и извърна очи от Тед, който го душеше с поглед.
— Айде, разказвай, де — обади се ненадейно Силвия Рейгън. — Да не би да те е страх от златокосото момче, скъпи?
Свинарника я надари с една измъчена усмивка и после изплю на един дъх:
— Мисис Джонс е алкохоличка. От време на време я прибират да поизсъхне малко. Тед трябва да помага вкъщи.
Всички мълчаха.
— Ще те убия, Свинарник — каза Тед, ставайки. Лицето му беше мъртвешки бледо.
— Е, това пък сега не е никак хубаво — рекох аз. — Ти самият го каза по-рано. Сядай долу.
Тед се обърна към мен и за миг си помислих, че няма да издържи и ще се хвърли. Ако го беше посмял, сигурно щях да го застрелям. Трябва да го е прочел на лицето ми защото се подчини и седна.
— Така — взех думата аз. — Скелета изскочи от гардероба, а? Та къде значи я прибират да поизсъхне, Тед?