— И ти си изкукал — промърмори разтревожено Тед. — Божичко, всички полудяхте покрай него!
— Не бъди такъв подляр, Тед — беше Керол Грейнджър. Изненадах се, че не е на страната на Тед. Чувал бях, че по едно време са излизали заедно, но после Керол потъна в учението. Така или иначе, мислех ги за един дол дренки. Казват, че тя го била зарязала. Може сравнението да ви се стори неподходящо, но струваше ми се, че за съучениците си Тед бе като Айзенхауер за твърдите либерали през петдесетте — от една страна безупречен стил, подкупваща усмивка, чисто минало, добри намерения, но от друга — как да преглътнеш това дразнещо превъзходство и тази лигава сервилност. Сигурно се питате защо все се занимавам с Тед?…А защо не? Все още се мъчех да разбера що за стока е. Понякога ми се струва, че всичко, което се случи в онази сутрин, не е нищо друго освен една кошмарна измислица. Но не беше измислица. И Тед наистина беше в центъра на всичко. Не бях аз. Мисля си, че Тед ги караше да са такива, каквито не са… или може би каквито са. В едно съм сигурен обаче — Керол го гледаше враждебно, изчезнало бе едновремешното възхищение пред блестящия стил, когато Тед взимаше думата да се изкаже за проблемите на черната раса. Сега видът й бе разгневен, дори малко страшен.
Помисля ли си за управлението на Айзенхауер, винаги си спомням за инцидента с „Ю Ту“. А сетя ли се за онази забавна утрин, пред очите ми винаги изплуват бавно разширяващите се влажни петна под мишниците на Тед.
— Като го измъкнат оттук, ще намерят в класната стая само кукувци — рече Тед. Той хвърли недоверчив поглед на Свинарника, който продължаваше да се поти над жалките останки от счупения „Би-боп“, сякаш си нямаше нищо друго на този свят.
— Заядливи гадини — прошепна Свинарника. Той захвърли остатъците на пода. Загледа се в тях, после вдигна очи към мен. Лицето му имаше странен, измъчен вид. Почувствах неудобство. — И с теб ще се заядат, Чарли. Жив ще те изядат. Почакай и ще видиш.
В класната стая настъпи неловко мълчание. Ръката ми трескаво стискаше дръжката на пистолета. Почти несъзнателно извадих кутията с патроните от джоба и пъхнах по един в опразнените от стрелбата гнезда. Дръжката беше мокра и хлъзгава от пот. Изведнъж осъзнах, че не дръжката, а дулото съм стискал в ръката си и пистолетът е бил насочен към мен през цялото време. Никой не се бе възползвал от момента. Тед седеше прегърбен на чина, неподвижен, стиснал ръба с ръце. Не знам откъде ми дойде наум, че кожата му е твърда и хладна като на крокодил. Зачудих се дали Керол го е целувала, дали го е докосвала. Сигурно не. От тези мисли ми се придрайфа.
Изведнъж Сюзън Брукс избухна в плач.
Никой не я погледна. Всички гледаха към мен и аз ги гледах. Бяха ме видели, че държа пистолета за дулото. Прочетох го в очите им. Нямаше съмнение.
Размърдах крака и без да искам ритнах мисис Ъндерууд. Сведох очи към нея. Беше облечена с неизменното вълнено сако и кашмирен пуловер. Вече беше започнала да се втвърдява. Кожата й сигурно бе станала като чанта от крокодил. Нали знаете — rigor5. Изглежда, че без да усетя съм изцапал пуловера й с обувката си. Не знам защо това ме накара да си спомня една снимка на Ърнест Хемингуей, стъпил гордо върху трупа на убит лъв, с пушка в ръка и половин дузина ухилени черни носачи отзад. Внезапно изпитах неудържимото желание да закрещя. Аз я убих, аз й теглих куршума, аз провалих урока по алгебра.
Сюзън Брукс бе положила главата си на чина, както ни учеха да правим навремето в детската градина, когато трябваше да спим. На главата си беше вързала бледосиня кърпа. Изглеждаше много красива. Стомахът отново ме заболя.
— ДЕКЪР!
Подскочих уплашено и насочих пистолета към прозореца. Отвън се беше изправил полицай от щатската, с мегафон в ръка. Репортери и оператори тичаха нагоре-надолу по хълма зад него.
— ДЕКЪР, ИЗЛЕЗ НАВЪН С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!
— Я ме оставете — рекох аз.
Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се късаше от болка. От край време си имам слаб стомах. Стане ли напечено в училище, или пък преди първата среща с някое хубаво гадже и почвам да дера котки. Един път, с Джо и няколко готини мадами отидохме до щатския парк „Харисън“. Беше през юли, денят беше топъл и хубав. Имаше лека мараня. Аз се увъртах около едно от момичетата, на име Анмари. Казваше го като едно име. Страхотно маце беше. Носеше тъмнозелени спортни гащета и тънка, копринена блуза. Беше взела и плажна чанта. Пътувахме надолу по шосе №1 и бяхме надули музиката до дупка. Брайън Уилсън, това слушахме, Брайън Уилсън и „Бич бойз“. Друсахме се в стария „Меркюри“ на Джо, „De Blue Frawwwg“ му викаше Джо Маккенеди и току се хилеше с незабравимата си усмивка. Смъкнали бяхме всички прозорци. И изведнъж ми призля. Беше ужасно. Джо разговаряше с неговата мадама. Говореха за сърфинг, което си вървеше с „Бич бойз“. И неговата мацка беше страхотна. Казваше се Розалин. С Анмари бяха сестри. Отворих уста да им кажа, че ми е зле и се издрайфах на пода. Известна част попадна на крака на Анмари, ако можете само да си представите как ме погледна. Сигурен съм, че не можете. После всички се престориха, че не е станало нищо особено. Нали разбирате, обожавам да ме одрайфат цялата на първа среща и т.н.т., ха-ха-ха. Не можах да отида с тях да плувам. Стомахът ужасно ме болеше. Анмари остана при мен на брега, а аз изгорях от слънцето. Момичетата бяха приготвили обяд. Пийнах малко сода, но въобще и не помислих да хапна от сандвичите. През цялото време в главата ми се въртеше синият „Меркюри“ на Джо, паркиран под палещите лъчи на слънцето и за това как ще вони в него на връщане. Покойният Лени Брус обичаше да казва, че ако има нещо на този свят, което никога не се измирисва, това е чортовата кожа, а аз бих добавил, че същото важи и за повръщня в колата. Миризмата си стои със седмици, месеци, може би дори години. И вони ужасно. Макар всички да се преструват, че не усещат. Направо си мирише гадно.