— ИЗЛЕЗ НАВЪН, ДЕКЪР! ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯ ТИ ШАНС!
— Стига! Млъкнете! — разбира се, те не можеха да ме чуят. А и не искаха. Такава им беше играта.
— Май хич не ти харесва да си слушател, а? — обади се с ехиден глас Тед Джонс. — И да не можеш да си разиграваш топката.
— Я ме остави на мира — почти изхленчих аз.
— Скоро ще им писне да чакат — рече Свинарника. Беше като гласът на съдбата. Опитах се да мисля за катеричката и за моравата, дето си расте на воля досами училището. Нищо не излезе. Мислите ми хвърчаха като сламки на вятъра. В този ден на брега беше ужасно горещо. Всички имаха транзистори, включени на различни станции. Джо и Розалин се бяха изтегнали на сърфа в прозрачната зелена вода.
— ОСТАВАТ ТИ ПЕТ МИНУТИ, ДЕКЪР!
— Айде, излизай — подкани ме Тед. Пръстите му бяха побелели от напрежение. — Излизай докато не е късно.
Силвия се извърна гневно към него.
— А ти за какъв се мислиш? За герой? И защо? Та ти си лайно, Тед Джонс. Ако им кажа…
— Ти ли си човекът, който…
— …ще им писне да чакат, Чарли и ще те изядат, почакай само и…
— ДЕКЪР!
— Излизай, Чарли…
— …моля ви, престанете, не виждате ли, че е объркан…
— ДЕКЪР!
— …благотворителни обеди и тази мръсна…
— …няма да издържиш и ще се побъркаш, ДЕКЪР, ще те изядат, Чарли, ти си сам, ЩЕ ГО ПРИНУДЯТ ДА СТРЕЛЯ готов си да излезеш остави го Тед ако знаете, че всички млъкнете ще е добре за теб ИЗЛЕЗ…
Насочих пистолета към прозореца, стиснах го здраво с две ръце и натиснах четири пъти спусъка. Изстрелите прокънтяха в стаята като оръдейни салюти. Стъклото на прозореца се пръсна и разхвърча на хиляди парчета. Полицаите отвън мигновено залегнаха. Операторите на хълма и купчината зяпачи на улицата се разбягаха на всички страни. Парчета стъкло блестяха из тревата пред класната стая като диаманти на някоя изложба, по ярки от който и да било камък в бижутерския магазин на мистър Франкел.
Никой не отвърна на стрелбата. Заплахите им бяха само блъф. Знаех го, всичко беше заради стомаха, заради моя проклет стомах. Какво друго им оставаше, освен да блъфират?
Тед Джонс не беше блъфирал. Почти беше стигнал бюрото, когато насочих пистолета към него. Той замръзна, очевидно не се съмняваше, че ще го застрелям. Гледаше през мен, като през врата, отвъд която съзира вечния мрак.
— Сядай — рекох аз.
Той не помръдна. Сякаш беше парализиран.
— Сядай!
Тед започна да се тресе. Първо краката, после треморът запълзя нагоре по бедрата, обхвана тялото, накрая шията и лицето. Устата му се друсаше в беззвучно бърборене. Чертите му се сгърчиха в ужасни конвулсии. Единствено очите му не мръдваха. Трябва да призная, че в този миг изпитах уважение към него. Едно от малкото неща, в което винаги съм бил съгласен със стария е, че младото поколение го няма никакво. Тоест, че повече ни бива да се фръцкаме с протестни плакати пред Белия дом, отколкото да замеряме Пентагона със запалителен коктейл „Молотов“. Ала дори в мига, когато бяха вперени във вечната тъмнина, очите на Тед не трепнаха.
— Сядай — повторих аз.
Той се обърна, отиде до чина и седна.
Никой не извика. Няколко души си бяха запушили ушите. Те свалиха бавно ръце, сякаш адаптираха слуха си към тишината в стаята. Спомних си за стомаха и сведох поглед. Там всичко бе наред. Отново контролирах нещата.