Керол беше най-отпред и понечи да пристъпи към нас. После се поколеба и се огледа, в очакване някой друг да вземе нещата в свои ръце, но никой не се реши. Дики Кейбъл невъзмутимо си решеше косата. Неговата беше чиста. Керол пристъпи от крак на крак. Вятърът вдигна вълнички по блузата й.
Мисис Грейнджър бе прекъснала незабравимото изпълнение на „Лебеди“ и ни гледаше от верандата с широко отворена уста.
Джо дойде при мен и постави ръка на рамото ми.
— Хей, Чарли — рече той. — К’во ще кажеш, да си ходим, а?
Опитах се да го отблъсна, но вместо това паднах отново.
— Остави ме на мира! — извиках му аз. Гласът ми прозвуча дрезгаво и измъчено. Задавих се в нови хлипания. Едно единствено медно копче се поклащаше на сакото. Панталоните ми бяха позеленели от тревата. Застанах на четири крака и запълзях по утъпканата трева да събирам другите копчета. Разревах се отново. Лицето ми пламтеше.
Дики си тананикаше някаква бодра песничка и сякаш се чудеше дали да не продължи с безгрижното ресане. Като си помисля, държанието му бе направо безупречно. Можеше, разбира се, да е и по-гаден.
Мисис Грейнджър най-сетне събра сили и дотича при мен.
— Чарли, Чарли, миличък…
— Затваряй си устата, тлъста дъртофелница! — изкрещях аз. Нищо не виждах. Очите ми бяха пълни със сълзи и лицата на всички се сливаха в едно. Ръцете им бяха като някакви хищни пипала, които се протягат към мен. Вече не можех да видя копчетата по земята. — Тлъста дъртофелница!
След това побягнах.
Спрях се зад една изоставена къща на улица „Уилоу“ и останах там докато ми изсъхнат сълзите. Корички кръв бяха засъхнали под носа ми. Избърсах се с носната кърпа. После си издухах носа. Някаква котка се присламчи към мен и аз я погалих. Тя се отърка в крака ми. Отлично разбирах как се чувства.
Костюмът беше доста пострадал, но хич не ми пукаше за него. Не ми пукаше и какво ще каже мама, макар че вероятно щеше да се обади на майката на Дики Кейбъл и да я насоли по телефона. Но баща ми. Вече си го представях, седнал в кухнята, с каменно лице, да ме пита: „Как изглежда това момче?“
И моята лъжа.
Изкарах там почти час, обмисляйки дали да не сляза към магистралата, да вдигна палец и да отпътувам, за да не се върна никога вече.
В края на краищата се прибрах вкъщи.
Двадесет и трета глава
Навън направо се очертаваше полицейски конгрес. Няколко сини патрулни коли от града, два бели микробуса от Луистън, един чернобял „Форд“ от Брънсуик и още две коли от Оубърн. Приведени полицаи претичваха напред-назад из двора. Войнството на пресата също бе увеличило числеността си. Те се взираха към нас през телеобективите на подпрените на автомобилните покриви камери. Пътят от двете страни на училището беше преграден, на няколко места мигаха пропанови лампи. Още по-нататък хората от пътната полиция бяха поставили знак за отбиване на движението. Предполагам, че просто не са разполагали с нещо по-подходящо, от типа на „НАМАЛИ! ОТБИЙ! ЛУД НА ПЪТЯ!“. Дон Грейс и добрият стар Том си шушукаха нещо с едър мъжага, в униформа на щатската полиция. Дон нещо се гневеше. Едрият мъжага слушаше внимателно, но поклащаше отрицателно глава. Реших, че това ще да е капитан Франк Филбрик, от Мейнската щатска полиция. Зачудих се, дали бих могъл да го гръмна оттук.
Керол Грейнджър заговори с разтреперан глас. Лицето й бе пламнало от срам. Не исках да я засрамя с моята история.
— Аз бях дете, Чарли.
— Зная — рекох аз и се усмихнах. — Но в този ден беше невероятно хубава. Хич не приличаше на дете.
— Пък и тогава си падах по Дики Кейбъл.
— Дори след оня купон и всичко, което стана?
Тя изглеждаше още по-засрамена.
— Тогава още повече. Дори бяхме заедно на пикника в края на осми клас. Той беше толкова… смел. Буен. На пикника той… ми се пусна, а и аз му позволих донякъде… Но това беше единствения път, когато излязох с него. Дори не знам къде е сега.
— В плейсървилското гробище — каза с равнодушен глас Дик Кийни.
Погледнах го ужасен. Сякаш току що бях видял духа на мисис Ъндерууд. Още можех да посоча местата, където Дики ме бе налагал. Мисълта, че е мъртъв ме скова в някакъв задгробен ужас, същото прочетох и по лицето на Керол. Той ми се пусна и аз му позволих донякъде — беше казала тя. Какво ли точно значеше това за едно умно и ученолюбиво момиче като Керол? Може би, че я е целунал. Или пък, че я е завел зад някой розов храст, за да проучи девствената територия на нейните напъпили гърди. На пикника в края на осми клас, Боже опази! И той е бил буен и смел.