— Аз съм девствена — стресна ме от тези мисли с предизвикателния си тон Керол. Тя кръстоса крака, сякаш в символично потвърждение на думите си, после пак ги разтвори. — И не смятам това за чак толкова лошо. Девствеността за мен винаги е означавала чистота.
— Така ли? — подхвърли Грейс Станер.
— Това е нещо, което изисква грижи — продължи Керол. — Грижи, старание, внимателно отношение — тази мисъл изглежда й хареса. Що се отнася до мен, направо ми изкара акъла.
— Искаш да кажеш, че Бък никога…
— О, не, в никакъв случай не бих казала, че не е имал желание да го правим. А предполагам, че още има. Но аз се постарах да изясня някои неща между нас още в началото на играта. Не съм фригидна, пуританка, или нещо друго. Просто… — тя млъкна в търсене на подходящ израз.
— Страх те беше да не забременееш — помогнах й аз.
— Не! — отсече почти с презрение тя. — Знам всичко за това. — Изведнъж, с изненада осъзнах, че тя е почти разгневена. А гневът, както е известно е едно доста трудно овладяемо емоционално състояние при подрастващите. — Не съм си изграждала представата за света от книжките. Четох за предпазните мерки от забременяване в… — тя прехапа устни, сякаш едва сега осъзна какво говори.
— Добре — намесих се аз и почуках с дръжката на пистолета по катедрата. — Въпросът е сериозен, Керол. Много сериозен. Мисля, че едно момиче трябва да знае причината, поради която иска да запази девствеността си, не е ли така?
— Но аз зная защо!
— О — аз й кимнах окуражително. Няколко момичета я погледнаха заинтригувано.
— Защото…
В стаята цареше гробна тишина. Някъде отдалеч се чуваше полицейската свирката на Джери Кесерлинг, който очевидно имаше проблеми с трафика.
— Защото…
Тя се огледа. Момичетата, които я гледаха сведоха срамежливи погледи към чиновете си. В този миг, както казват фермерите от нашия край бих дал къщата и всичко което имам, за да разбера кои от тях също са девствени.
— Не е необходимо да се блещите в мен! Не съм ви молила да ме гледате! Няма да говоря за тома! Не съм длъжна да ви разказвам!
Тя ми хвърли огорчен поглед.
— Хората са зли. Искат да те разкъсат, да те изядат, както каза Свинарника. Жадуват да те дръпнат при тях, на дъното, в мръсотията. Виж какво направиха с теб, Чарли.
Не бях съвсем сигурен, че са ми направили нещо, но предпочетох да мълча.
— Беше миналата година, по Коледа. Разхождахме се по улица „Конгресна“ в Портленд. Бяхме излезли с Дона Тейлър, да си купим по нещо за Коледа. Тъкмо бях купила една кърпа за сестра ми от „Портеус-Мичел“, разглеждахме я и се смеехме. Говорехме си глупости. Момическо хихикане. Беше към четири следобед, тъкмо бе започнало да се здрачава. Валеше сняг. Отвсякъде блестяха разноцветни светлини, витрините бяха обкичени с гирлянди и красиво увити пакети… беше хубаво… на ъгъла се бе изправил един от дядомразовците на Армията на спасението, с огромен звънец в ръка. Той бавно поклащаше звънеца и се усмихваше на всички. Чувствах се чудесно. Наистина чудесно. Нали разбирате, онова неповторимо коледно настроение. Вече си мислех, как ще се прибера у дома и ще изпия един горещ шоколад, с крем отгоре. И в този миг от завоя се приближи една раздрънкана кола, шофьорът смъкна прозореца и изрева: „Здрасти, путко!“
Ан Ласки подскочи. Откровено да ви призная, в устата на Керол Грейнджър думата прозвуча по-скоро смешно, отколкото вулгарно.
— Ей така — продължи горчиво тя. — И в миг всичко беше разрушено. Оцапано. Като зряла ябълка, в която намирате червей. „Здравей, путко…“ Сякаш не съм човек, личност, а само… а-а-х — устните й се разтрепераха, лицето й се разкриви в мъчителна гримаса.
— Ето защо за мен девствеността е чистота. Пет пари не давам за глупостите, които си мислят останалите. Не искам и да чувам за тях. Това е всичко.
Очите на Сандра Крос бяха леко притворени, лицето й имаше замечтано изражение.
— Знаете ли — рече тя. — Чувствам се някак странно. Сякаш…
Исках да скоча и да й викна да не се забърква в този глупашки маскарад, но не можех. Повтарям, не можех. Ако аз самия не спазвах правилата, които наложих, тогава кой би ги спазвал?
— Сякаш това е всичко.
— Или си умна или си путка — в гласа на Керол имаше едва доловим хумор. — Май не са ни оставили голям избор, а?
— Понякога, — рече Сандра — се чувствам страшно празна.
— Аз… — понечи да каже нещо Керол, но погледна учудено Сандра. — И ти ли?
— Да — тя хвърли замислен поглед през изпочупените прозорци. — Обичам да простирам, когато денят е ветровит. Понякога и аз самата се чувствам така. Като пране на вятъра. Мъчиш се да разбереш живота… политиката, училището… миналия семестър бях в ученическия съвет… но всичко това е някак нереално и ужасно скучно. Човек не може все да се бори за правата на разни малцинства, не може така да мине живота ти. И тогава позволих на Тед да го направи с мен.