Само Тед изглеждаше отвратен и подтиснат, но вече никой не се интересуваше от него.
— Не знам какво ще се случи — поде с разтревожен глас Керол Грейнджър. Тя се огледа. — Но се страхувам, че това ще промени много неща. Никак не ми харесва — тя ме погледна с укор. — Добре си живеехме преди това, Чарли. Не искам нищо да се променя.
— Ха — рекох аз.
Коментар от такъв род, обаче, няма почти никаква тежест. Събитията бяха излезли изпод контрол. Никой вече не би могъл да го отрече. Внезапно ме досмеша, бях започнал като атракцията на сезона, а сега вече не бях нещо повече от придружаващ артист.
— Трябва да отида до тоалетната — рече ненадейно Ирма Бейтс.
— Стискай — отвърнах. Силвия избухна в смях.
— В началото ви обещах, че ще се редуваме — подех аз. — Обещах ви, да ви разкажа за моя сексуален живот. Да си призная честно, няма кой знае какво за казване. Ще ви разкажа една малка историйка, която може би ще ви хареса.
Сара Пастерн се прозя и внезапно изпитах желанието да й пръсна черепа. Но на втория винаги му е по-трудно, както се казва в една реклама за коли под наем. Някой могат да карат бързичко, но само Декър е в състояние да изсмуче до край фасовете на вашия умствен пепелник.
Спомних си за една песен на „Битълз“ дето почва така: „Днеска четох новините, о, Боже…“
И им разказах:
Двадесет и шеста глава
Беше през лятото преди да постъпя в Плейсървилската гимназия. Решихме с Джо да отскочим до Бангор, където брат му се бе наел в службата по почистване. Пит МакКенеди тогава беше на двадесет и една (възраст, която ми се струваше страхотна, аз едва бях навършил моите жалки седемнадесет) и тъкмо беше влязъл в Менския университет, английска филология.
Очертаваше се страхотен уикенд. В петък вечерта се напих за пръв път в живота си на една разпивка с Джо, Пит и няколко негови приятели и дори нямах махмурлък на следващия ден. В събота Пит почиваше и ни разходи из университета. Беше много красиво, макар че почти не видяхме някоя мацка, с която да си изплакнем очите. Пит ни каза, че през лятото всички или са си в къщи, или по лагери.
На връщане Пит срещна някакъв негов познат.
— Скрег! — извика го той. — Ей, Скрег!
Скрег беше едър здравеняк с протрити дънки и изцапана с боя фанелка. Имаше гъсти, сламеноруси мустаци, изпод които се подаваше неприятна на вид, тънка черна цигара. Миришеше като подпален чорап.
— Как я караш? — запита той.
— Шапка на тояга — отвърна Пит. — Запознай се, брат ми Джо и приятеля му Чарли Декър — представи ни той. — Скрег Симпсън.
— Здрасти, момчета — Скрег ни подаде ръка. — Какво ще правиш довечера, Питър?
— Тримата ще ходим на кино.
— Зарежи тая работа, Пит — завъртя глава Скрег и се ухили. — Послушай ме, приятелче.
— Що, какво предлагаш? — запита го Пит и също се ухили.
— Дана Колет вдига купон във вилата на техните близо до Шудик Пойнт. Обещавам ти най-малко четиресет милиона свободни мацки. Носи си трева.
— Лари Мюлер дали ще има? — попита Пит.
— Доколкото знам, обора му е пълен с лайна. Местни, домашни, задокеански… само филтри няма.
Пит кимна. — Ако не ни мине котка път сме там.
Скрег също кимна и ни махна с ръка: — Там ш’са видим.
Тръгнахме да търсим Джери Мюлер, когото Пит определи като най-големия доставчик на трева в триъгълника Оронто-Олдтаун-Стилуотър. Стараех се да се държа на положение, но вътре в мен всичко вреше и кипеше от нетърпение. Да си призная честно, представях си го че седи гол на някоя олюпена клозетна чиния, с няколко гумени маркуча, стегнати около лакътя и огромна спринцовка забита във вената. Зареял поглед в надигащата се откъм корема му Атлантида.
Джери живееше в малък апартамент, в Олдтаун, досами университета. Олдтаун е малко градче с три забележителности: хартиената фабрика, работилницата за канута и дузина от най-долнопробните кабарета, които някога сте виждали. Освен това наблизо има резерват с истински индианци, които те гледат така, сякаш се чудят дали на задника ти ще има достатъчно коса за едно свястно скалпиране.