— Здрасти, Дана — изрева на свой ред Пит, за да надвика ужасния шум. — Това са брат ми Джо и приятелчето му — Чарли Декър.
Запознахме се. — Нали е страхотно? — попита ме тя. Роклята едва прикриваше ластика на гащичките й.
Съгласих се, че наистина е страхотно.
— Пит, носиш ли нещо? — Пит се ухили и й подаде кутията с трева. Очите й блеснаха. Стоеше съвсем близо до мен, усещах допира на бедрата й. Имах чувството, че я докосвам с ръка. Изведнъж изпитах дива възбуда, като разгонен бик.
— Дай насам — рече тя.
Последвахме я в един относително по-празен ъгъл на стаята, близо до една от масивните тонколони. Иззад някаква лъвица претъпкана с произведения на Хесе, Толкин и „Ридърс дайджест“ тя измъкна дълга гумена тръба. Книгите, предполагам, бяха на родителите й, а не нейни. Опънахме по веднъж през импровизираното наргиле. Вкусът на тревата беше значитело омекотен и димът се задържаше за по-дълго в гърдите. Усетих, че ме хваща яко. Главата ми сякаш беше напомпана с хелий. Различни хора идваха и си отиваха. Не помня с колко от тях се запознах. Това, което най-много ми хареса беше, че щом край нас се завърти някой, Дана мигом скачаше и го мъкнеше да ни запознае с него или нея. И при всеки от тези опити ми се разкриваше възможността да надзърна под фееричната й рокля, почти до мястото, където „къщичката на удоволствията“ беше плътно пристегната в полупрозрачен найлон. Различни хора идваха и сменяха плочите. Гледах ги как се приближават към нас, после пак отиват някъде (разговаряха за Микеланджело, за Тед Кенеди или за Кърт Уонигът). Някаква жена ме попита чел ли съм „Жената-изнасилвач“ на Сюзън Браунмилър. Отвърнах, че не съм. Каза ми, че била изпълнена със страхотно напрежение. Дори кръстоса пръсти пред очите ми, за да ми покаже колко напрегната е била. После отплува нанякъде. Загледах се във флуоресциращия плакат на отвъдната стена, на който беше изрисуван някакъв тип, седнал пред телевизор. Очите му се стичаха надолу по бузите, но това очевидно не му пречеше да се хили като побъркан. Отгоре пишеше: „ПЕТЪК ВЕЧЕР — ОТНОВО ДРОГИРАН“.
Свалих поглед към краката на Дана. Тя непрестанно ги кръстосваше и разтваряше. Няколко черни косъмчета стърчаха изпод единия крачол на гащичките. Никога през живота си не съм бил по-възбуден. Имах чувството, че мога да играя на бейзбол с оная работа — толкова голяма беше станала. Дори започнах да се чудя, дали няма опастност да гръмне.
Изведнъж Дана се обърна към мен и прошепна нещо в ухото ми. Стомахът ми пламна, сякаш бях нагълтал цяло шише чили7. Само преди миг тя беше потънала в оживен разговор с Пит и някакъв дръглив тип, с който не ме бяха запознали. А сега шептеше в ухото ми и дъхът й ме гъдаличкаше: — Мини през задната врата. Ето там — тя посочи.
Почти не разбирах какво става, затова погледнах в посоката, в която сочеше. Да, там наистина имаше врата. Истинска и ужасно примамлива на вид. С огромна месингова топка вместо дръжка. Изкикотих се, сякаш ми бе дошло наум нещо невероятно смешно.Тя също се изсмя и пак прошепна в ухото ми: — Цяла вечер се блещиш под роклята ми. Да не мислиш, че не виждам? — и преди да успея да отвърна ме целуна по бузата и ме побутна да вървя.
Огледах се за Джо, но никакъв не се виждаше. Съжалявам, Джо. Изправих се и колената ми изпукаха. Краката ми се бяха вдървили от дългото седене. Изпитвах желание да си смъкна ризата и да покрия с нея огромната подутина на панталона. Да избягам навън. Или да се спра в средата и да обява на всеослушание, че на Чарлз Декър му предстои да го чукат — иначе казано — предстои му да загуби своя девствен воал.
Но не направих нито едно от тези неща.
Излязох през задната врата.
Бях толкова дрогиран и възбуден, че за малко да падна на покрития с пясък бряг под краката ми. Малко като пощенска марка заливче се гушеше в подножието на вилата. Няколко изтрити от времето стъпала водеха надолу.Заслизах внимателно, здраво вкопчил ръце в парапета. Краката ми сякаш бяха на хиляди мили под мен. От тази страна музиката се чуваше някак отдалече, шумът на прибоя почти я заглушаваше.
Подухваше лек ветрец, луната блестеше с единия си край. Сцената беше толкова красива, че за миг ми се стори че съм попаднал в черно-бяла снимка. Зад мен вилата беше само някакво неясно очертание в мрака. Брегът от двете страни беше обрасъл във високи борове, водата миеше оголените им корени. Точно пред мен се беше ширнал Атлантическия океан, облян в нежната светлина на луната. Далеч наляво се виждаха бледите очертания на остров и аз се зачудих дали там живеят хора. Не знам защо, но от тази мисъл ми стана тъжно и някак самотно и аз леко потреперах.