Пат Фицджералд размаха вече готовия самолет. Другите го загледаха.
— Хвърли най-сетне това проклето нещо — рече с раздразнение Били Сойер. — От тая хартия не стават свестни самолети — Пат въобще не го слушаше. Били млъкна обидено.
По коридора отново се разнесоха стъпки. Идваха към нас.
Вдигнах пистолета и го насочих към вратата. Тед се хилеше неприятно, но не мисля че го правеше съзнателно. Вгледах се в лицето му, разглеждах неговите мъжествени черти, високото чело, зад което бе скътал спомени за безчислени забави, танци, разходки с колата, за гърдите на Санди, понятия за морал и добродетел и изведнъж прозрях, че очите му са очи на ястреб, а ръцете му са от камък. Той можеше да е моят собствен баща, само че това вече нямаше никакво значение за мен. И двамата ги възприемах като нещо безкрайно далечно — като олимпийски богове. Ръцете ми бяха твърде уморени за да рушат техните храмове. От мен няма да излезе Самсон.
Очите му бяха невероятно бистри, изпълнени със сила, с решителност — това бяха очи на политик.
Само преди пет минути тези стъпки по коридора нямаше да значат нищо за мен. Само преди пет минути, бях готов да оставя пистолета и да излеза насреща им, под удивените погледи на моите съученици. Но в този миг те пробудиха в мене страх. Реших че това е Филбрик, който идва да изпълни предложението ми — и че това ще е краят на нашия странен урок.
Тед Джонс ме гледаше с хищна усмивка.
Зачакахме, вперили поглед във вратата. Хартиеният самолет бе замрял в ръцете на Пат. Ченето на Дик Кийни беше увиснало и в този миг за пръв път съзрях прилика между него и полу-дебилния му брат Флапър, който цели шест години драпа за зрелостното свидетелство. Доколкото ми е известно, Флапър продължи обучението си в щатския затвор в Томастон, специализирайки се в пране на затворнически дрехи и дялкане на шперцове от лъжички за чай.
Зад матовото стъклото се спря нечия едра фигура. Вдигнах пистолета и зачаках. С крайчеца на окото можех да видя лицата на учениците от първите чинове, които следяха занемяли движенията ми, сякаш гледаха последната сцена на някой джеймсбондовски филм, където, както е известно, труповете валят като сняг.
Странен, почти нечовешки звук излетя от стиснатото ми гърло.
Вратата се отвори и Ирма Бейтс влезе в стаята. Тя се огледа навъсено, притеснена от вперените в нея погледи. Джордж Яник започна да се смее и извика: „Познай кой ще дойде на вечеря“. Никой не се присъедини към смеха му. Шегата си беше чисто негова. Всички продължаваха да се пулят в Ирма.
— Какво сте се оцъклили в мен — тросна им се тя, все още хванала дръжката на вратата. — Не може ли човек да отиде до тоалетната?
Тя трясна вратата, върна се на чина и се отпусна надуто.
Наближаваше обед.
Двадесет и осма глава
Франк Филбрик се появи точно на време. Радиоуредбата изпращя и оповести началото на играта. Дишането му далеч не беше така развълнувано и шумно, както предния път. Може би искаше да ме предразположи. Или пък най-сетне се бе вслушал в съвета, който му дадох. И по-странни неща са се случвали. Божа работа.
— Декър?
— Тук съм.
— Слушай, тоя изстрел през прозореца беше случаен. Един от полицаите от Луистън…
— Не си прави труда, Франк — прекъснах го аз. — С държанието си обиждаш мен и хората тук, които добре видяха какво се случи. И ако въобще имаш капка достойнство, сигурно би се досетил, че обиждаш и себе си.
Мълчание. Вероятно за да се пребори с гнева си.
— Добре. Какво искаш?
— Почти нищо. Ще ги пусна да си вървят точно в един на обед. Тоест, точно след… — хвърлих поглед на стенния часовник — петдесет и седем минути, според тукашния часовник. Без драскотина. Гарантирам.
— Защо не сега?
Погледнах ги. В стаята витаеше напрежение, сякаш бяхме сключили кръвен договор.
— Имаме още малко работа тук — отвърнах уклончиво. — Трябва да приключим с превъртането.
— Това пък какво е?
— Теб не те касае. Но ние тук знаем добре какво значи това — в очите им не зърнах неразбиране. Без съмнение всички знаеха за какво става дума и това беше чудесно, защото щеше да ни спести доста време и усилия. А вече бях много уморен.
— А сега, Филбрик, слушай внимателно, докато описвам последното действие на нашата малка комедия, за да не се получи някое недуразомение. След около три минути ще спуснем щорите на класната стая.
— Няма да стане, Декър — прекъсна ме той с твърд глас.
Въздъхнах. Какъв удивителен човек беше все пак Филбрик. Трябваше да се досетя още като го слушах да чете ония информационни бюлетини по радиото.