Той се изправи, лицето му беше придобило изтерзан вид. На челото му имаше яркочервен белег от удара с колана.
— Добре — изхриптя той, обърна се и дръпна подпряното на стената гребло. — Щом така искаш.
Посегнах и свалих окачената зад вратата секира. След това я вдигнах над главата си.
— Така искам — рекох. — Крачка напред и главата ти ще хвръкне!
Двамата замръзнахме, като всеки се чудеше доколко другият е в състояние да изпълни заплахата си. После той захвърли греблото и аз подпрях секирата на стената. Но зад това не се криеше обич, нито пък имаше обич в погледите, които си разменихме. И той не ми каза: "Синко, ако знаеш само откога чакам да те видя мъж… хайде, ще отидем да пием по една бира в „Гоган“. Нито пък аз му рекох, че съжалявам. Всичко бе свършило така, просто защото аз бях порастнал. Между нас нищо не се промени. Като си помисля сега, би трябвало да застрелям имено него, ако въобще е трябвало да убивам някого. Това, дето се въргаля в краката ми е типичен случай на агресия спрямо неподходяща жертва.
— Ела — обади се той. — Трябва да ти зашият раната.
— Мога и сам да се оправя.
— Аз ще те закарам.
Накрая склоних. Баща ми ме закара в брънсуикската бърза помощ, където докторът ми сложи шест шева, докато му разказвах как съм се препънал в гаража и съм паднал върху една ламарина, която баща ми боядисвал в този момент. Същото разказахме и на мама. И с това историята приключи. Никога след това не сме говорили за нея. Баща ми престана да ми дава съвети, вече не ми казваше какво трябва да правя. Живеехме в една и съща къща, но се заобикаляхме отдалече като чифт стари котараци. Сигурен съм, че не би имал нищо против, ако някой ден съвсем изчезна от живота му, както се пее в една стара песен.
Някъде към средата на април отново ми позволиха да ходя на училище, но ме предупредиха, че случаят още се разследва и че ще трябва редовно да се явявам на среща с Дон Грейс. Държаха се сякаш ми правят страхотна услуга. Каква услуга! Чувствах се, като че ли са ме напъхали в ръцете на самия доктор Калигари!
Този път не ми беше необходимо толкова много време за да ме хванат бесните. Хората се обръщаха зад гърба ми, сочеха ме, когато се разминавах с тях. Знаех, че в учителската непрестанно ме одумват. Никой не искаше да говори с мен, освен Джо. Пък и тия мъчителни разговори с Дон Грейс.
Да, приятели, този път нещата се влошиха доста бързо. Но и аз държах да съм на гребена на вълната, която неумолимо ме носеше от една злина към следващата. И не бях забравил нито един от уроците, които ми дадоха. И най-важното, което бях научил, беше че всеки проблем може да бъде решен, стига да имаш достатъчно голяма тояга. Баща ми беше сграбчил греблото, но аз сграбчих брадвата и той разбра, че е загубил.
Така и не ми върнаха тази прословута тръба, но какво от това. Не ми и трябваше, като тояга не бе достатъчно голяма. От десет години знам, че баща ми държи пистолет в чекмеджето си. А към края на април вече редовно го носех със себе си на училище.
Тридесета глава
Погледнах стенния часовник. Беше 12:30. Мислено поех дълбока глътка и се приготвих да спринтирам по финалната права.
— Това е краят на кървавата сага за Чарлз Евърт Декър. Някакви въпроси?
В здрача се разнесе тихия глас на Сюзън Брукс: — Мъчно ми е за теб, Чарли. — Това ми прозвуча като зловещо проклятие.
Дон Лорди ме разглеждаше с хищен поглед, който за втори път през този ден ми напомни „Челюсти“. Силвия пушеше замислено последната цигара от пакета. Пат Фицджералд продължаваше да сгъва своя хартиен самолет, но лицето му беше безизразно. Сандра Крос все още изглеждаше замаяна. Дори Тед Джонс беше потънал в мисли, сигурно си припомняше някое неизпълнено обещание от детинството, или пък някоя зла постъпка.
— Щом няма въпроси, време е да преминем към последната част на нашето скромно по характер, но много поучително събеседване — рекох аз. — Научихте ли нещо днес? Знаете ли какво ни предстои накрая? Я да видим.
Плъзнах поглед по лицата им. Там нямаше нищо. Изведнъж ме завладя страх. Уплаших се, че всичко е било напразно, че там няма да се появи нищо. Гледаха ме с напрегнати, вцепенени физиономии. Когато си на пет годинки и се удариш, надаваш такъв вой, че да разбере целият свят. На десет само хленчиш. Но станеш ли на петнадесет, вече си се научил да похапваш от отровните ябълки, които растат на дървото на болката. Това е Просвещението, както го разбираме тук, на Запад. Мъчиш се да задушиш плача като захапваш здраво стиснат юмрук. Кървиш, но отвътре. Те всички бяха с мен дотук…