Джош Малерман
Гоблин
От Ийст Лансинг до Ню Йорк
наум ми идват сватба, новогодишно
празненство и киселинен тест.
Но те ориентир са само
в едно разкошно пътешествие.
И когато спътникът ти сочи вляво
и не по-рядко вдясно,
ти осъзнаваш — важно е да виждаш
не гледката прекрасна.
Посвещава се на Мат Секедат
Най-голямото предизвикателство при писането на предговор е, че никога не знаеш колко точно да кажеш. Кажеш ли твърде малко, сигурно всъщност лошо няма, но кажеш ли твърде много, рискуваш да развалиш някои от изненадите, очакващи читателя. Схванахте ли ми мисълта?
Та, нека започна с това: Джош Малерман заслужава всички похвали, които получава. От това ченето ми клони към увисване. Не само защото Джош ме поразява с таланта си, но и защото нерядко шумът около някои писатели е много по-голям, отколкото си струва. Натъквал съм се на шепа автори, обилно възхвалявани от критиците, но след като успях да ги прочета, само се чешех по главата и се чудех за какво е била цялата тая дандания. Не, няма да споменавам имена. Това е просто грубо, но бас държа, че ако си припомните писателите, които сте чели и за които сте чували, ще изнамерите неколцина, които не са заслужавали чак пък толкоз похвали.
Запознах се с Джош миналата година на Фестивала на книгите за Хелоуин в Меримак Вали — укрепваща традиция, започната от писателя Кристофър Голдън в чест на сезона, който повечето автори на хорър обожават повече от всички други. Бях чувал за него, разбира се. Около „Кутия за птици“ се вдигаше сериозен шум. Трябва да призная, че първата ми мисъл се свеждаше до: „Я гледай ти, новоиздаден автор получава голямо признание, и то веднага. Чудничко“. В тази мисъл може и да е имало капка завистническа отрова.
Втората ми мисъл бе: „Тоя Джош е много, много свестен и по дяволите, сега ще трябва да си купя някоя от книгите му и да я прочета“. Аз обичам да чета, но както често се случва, когато срещнеш нов познат и решиш, че го харесваш достатъчно, че да си купиш книгата му, то трябва да се надяваш сюжетът да не е скапан. И така се е случвало на няколко пъти. Това няма да промени назряващата дружба (или познанство), произлизаща от срещи с други писатели, но може да те постави в доста неловко положение, да ви кажа, когато после този автор те попита какво мислиш за произведението му. Не ти се иска да обиждаш никого, но като професионалист не ти се иска и да лъжеш. Разбирате ли? Веднага възниква дилема, ако писателят не оправдава данданията.
Ето тук, ако се намирахме в една и съща стая, бих ви показал препълнената кофа пепел, с която трябва да си посипя главата. Джош оправдава данданията. Всъщност даже още по-добре — той надхвърля очакванията.
И затова, когато Пол Милър от „Ъртлинг Пъбликейшънс“ ме помоли да прочета „Гоблин“ и да обмисля варианта да напиша предговор, незабавно се съгласих, защото, след като бях изчел част от творчеството на Малерман, идеята да прочета книгата предварително предизвикваше у мен, меко казано, възторг.
Нямах представа за какво се разказва в „Гоблин“, но бях навит. Моментално потънах в „Пролога“, който е не само пролог, но и чудесен разказ сам по себе си. Изгълтах го. А после се присетих, че трябва да ставам за работа в шест, и направих нещо, което отдавна не бях правил. Продължих да чета. Вижте, аз работя в „Старбъкс“. Обичам застраховките, кафето и да си имам пенсионна осигуровка. Онова, което невинаги обичам, е да ставам преди изгрев-слънце и да почвам да правя кафета на другите, след като не съм спал. Това упорито се мъча да го избягвам.
Онази нощ не можах. Мисля, че най-накрая успях да си почина към три часа време, защото исках да прочета повече от „Гоблин“ от Джош Малерман. Не, това е лъжа. Не исках да я прочета, исках да ѝ се насладя. И ѝ се насладих. Бавно изчетох „Разфасованият мъж“, като се спирах от време на време да си поема дъх и да се замисля над прозата. Бива си я. Фина и красноречива.
Повечето пъти успявам да почета около един час през деня и я смогвам, я не да си погледна списъка с книги, дето трябва да се четат (приблизително 400 книги дълъг, без да се включват онези, които са ме молили да прочета, за да напиша хубава рецензия или пък предговор или послеслов), и да си спомня курса по скоростно четене. Мога да мина набързо по диагонал някоя книга, ако се налага. Рядко отделям време да се отпусна и да се насладя. Но за „Гоблин“ бях длъжен. Прозата, сюжетите, темпото, всичко изискваше да не бързам.
Историите са с различна дължина. Всички те се случват в измисления град Гоблин — оттам и името. Това са много различни сюжети, един с един не си приличат, но всички са втъкани в едно чрез познатите имена на улици и хора, мяркащи се от разказ в разказ.