— Струва ми се, че те те харесват — прошепна тя.
После застанаха на дървената ограда на мечките. Дъждът плющеше по качулките им. Дърк осветяваше с фенерчето вътрешността на пещерите, но успя да покаже на Джанин едва половината от спящо тяло.
— Имаш ли си любимец? — попита го тя.
Дърк кимна.
— Само че тя е последна — отвърна.
Искаше му се да я целуне. И на нея ѝ се искаше. Но Дърк бе зает първо да я впечатли. В зоопарка му беше хубаво. Простички неща като знаците и стрелките… Цветът на кофите за боклук… Стенописът на стената на закусвалнята. Зоопаркът излъчваше приветливост. Не, зоопаркът бе приятел на Дърк.
— Следва Труди — каза той.
Отпечатъците от лапи по бетона сега едва се виждаха под водния слой. Забързаха крачка и обувките им зашляпаха.
Дърк разтвори плъзгащите се дървени врати и влезе в помещението на тигрицата. Бетонните подове, мръсните прозорци и тъмната клетка на Труди изглеждаха по-различно на откъслеци в края на лъча на Дърк.
— Зловещо е — рече Джанин.
— Труди! — повика Дърк тигрицата, застанал до клетката ѝ.
Тя се беше скрила в тъмното под дървесния дънер и скалния заслон.
— Труди! — повика я той. — Хайде, де, излез!
Голямата котка ги погледна, ала не излезе.
— Като че иска да остане сама — рече Джанин.
Дърк се замисли над това. После загаси светлината.
— Ей! — възкликна Джанин. — Сякаш никога преди не съм била в тъмното в едно и също помещение с тигър.
— Страх ли те е?
— Да.
И двамата се разсмяха. После Дърк хвана Джанин за ръка и я изведе обратно навън в дъжда.
Изтичаха по незастлана пътека, после се шмугнаха под един транспарант, опънат между две високи бамбукови колони. Дърк поведе Джанин към наблюдателните прозорци. Бамбуковият навес тук им осигуряваше подслон.
Дърк целуна Джанин.
С гръб към експоната, притиснал устни в нейните, той посегна и натисна ключа за прожекторите, осветяващи горилата.
Затревените хълмове зад гърба му се обляха в светлина. И над рамото на Дърк Джанин видя Юла, приседнала върху любимото си хълмче.
После тя присви очи и отдръпна лицето си от лицето на Дърк.
— Тя болна ли е? — попита.
Дърк бързо се извърна.
Юла лежеше на дясната си страна, а лявата ѝ ръка бе увиснала пред гърдите ѝ. Силните ѝ черни пръсти едва докосваха тревата, а дъждът плющеше по нея безмилостно. Тъмночервена локва поглъщаше свежите дъждовни капки до шията ѝ.
Но не беше само това, че не помръдва. И цветът ѝ не беше както трябва.
— По всичко… — рече Джанин.
Дърк тръгна нататък и я остави.
Тя го чу да отключва врата.
После го видя да се появява през прозореца. Видя го как се привежда и бавно вдига сърп от мократа безцветна трева.
До него имаше голямо парче от кожата на Юла. Дърк я вдигна с два пръста — мъж, вдигащ паднал костюм.
Джанин нададе писък.
— Днес бях на работа в кланицата, нали така? — Дърк погледна над хълмчетата към застаналата на прозореца Джанин. — Днес не напуснах ли в кланицата?
Джанин отстъпи назад.
Дърк чу скриптене. Приплъзващи се звуци. Металическо ехо. Допира на метал в камък. На метал в кост.
— Аз съм го сторил — продума той. — Аз съм го сторил!
Джанин се изниза в мрака на пътеката. Дърк не я видя как си тръгва.
Той рухна до одраната страна на Юла.
— Това не е свобода — промълви той. — Не е изход.
Приплъзващи се звуци. Шепот в мъглата. Сбъркан човек.
От лицето на Дърк по лицето на горилата покапаха сълзи.
— Днес не напуснах ли в кланицата? Юла? Не напуснах ли там?
Скоро прожекторите, които на определено време се изключваха, угаснаха.
Дърк Роджърс, лицето на зоопарка, прегърнал Юла, плачеше.
— Това, което виждам, е прекрасно — каза ѝ той в тъмния парк.
Шокът от постъпката му беше по-голям и от подпухналото тромаво тяло от кошмарите му. А някъде високо над него, по-високо оттам, откъдето се лееше дъждът, имаше таван. Имаше и четири стени, и клетка. Дърк сега го знаеше.
— Днес напуснах в кланицата — каза ѝ той и сега се смееше, докато дъждът се сливаше в едно със сълзите му. — Не е ли чудесно? Напуснах в кланицата. Там бях, Юла. Днес бях в кланицата. Цял ден. През… целия… ден.
ПЛЕТИЩАТА
1
Навън вече се изливаше пороен дъжд, и то от цял час, та когато Уейн чу да се чука на вратата му, предположи, че момиченцето е минало през някой от аварийните изходи и иска да му върнат парите. А може би просто не искаше да се намокри и да се разболее. Може би майка ѝ я възпитаваше добре. Но когато отвори входната врата, тя стоеше на чакъла точно пред стълбите, с ръце на хълбоците. И се усмихваше. Със сърдита усмивчица. Многозначителна усмивчица. Все едно си мислеше: „Ще ти дам да разбереш!“.