Ричард забеляза там и жена.
Чарлз се промуши по-навътре в залата и Ричард го последва. Сега екранът беше зад гърба им. Но чак когато стигнаха завесите на входа на киното, те се обърнаха да видят от какво идват всичките тия звуци.
Седнаха с кръстосани крака и загледаха. Двама нови приятели, които само преди часове са били непознати.
Една жена лежеше на легло по корем, а един мъж, както изглежда, правеше над нея лицеви опори.
— А — възкликна Чарлз. — Това го знам какво е.
— Какво е?
— Това е любов.
— Да. Майка ми каза, че когато един мъж се привърже към една жена, това се нарича „любов“.
Ричард се замисли над това.
— На мен повече ми прилича на упражнения.
Чарлз се разсмя и години по-късно, застанал пред храст, изваян от Уейн Шърман, изобразяващ самия Чарлз, докато гоблинският дъжд го мокреше до кости, Ричард не можеше да си спомни Чарлз друг път да се е засмял.
„Тогава ми изглеждаше толкова нормален. Знам, че бяхме малки, но… трябваше ли тогава да успея да го различа? Дали друго момче… друг екскурзовод из Гоблин… щеше да забележи и може би щеше да знае какво да те прави? Дали не съм ти бил добър приятел? Това е невъзможно… нали? Аз бях единственият ти приятел. И двамата го знаем.“
След като двамата се измъкнаха от киното, те проучиха останалия Гоблин такъв, какъвто го познаваше Ричард. Минаха по каменния мост над Черноводната река, пиха от чешмата в музея „Наш“, изпикаха се в тоалетните във фоайето на „Уудръф“, играха на флипер в „Гоблин Геймс“, хвърляха зарове в „Господарят на мултивселената“, нахраниха гълъбите с намерена коричка от пица, подхвърляха монетки в шадравана в Гибелния парк и се возиха на автобуса. Слязоха близо до „Млечният път“ и хванаха обратно Коледния, а после минаха по по-малките улички, които Чарлз вече знаеше от едно минаване, а Ричард ги научи още по-добре. Уличките, които щяха да ги отведат у дома, където всеки щеше да каже на майка си колко ужасно тъпо са си прекарали на Черноводната река. Щяха и да вечерят, всеки у тях си, и да се мушнат в топлите си застлани легла.
И почти незабавно след като загасиха лампите в стаята му, Ричард се сети за Чарлз.
„Той има нужда от мен.“
Несигурен какво точно значи това, заспа и му се присъни онова, което бе видял на онзи огромен екран. Сънува, че жената се наслаждава на любовта, която ѝ дава мъжът.
Щяха да минат четири месеца, преди малкият Ричард да съзре онази страна на Чарлз, която сега, в дъжда, възрастният Ричард така упорито се опитваше да сглоби. И сега все още мисълта
„той има нужда от мен“
бе също тъй объркваща като тогава, когато му хрумна за първи път, неканена и плашеща, твърде важна, че едно момче да може да я проумее. Само че нуждата на Чарлз от Ричард щеше да се промени като екстремните сезони в града, който наричаха свой, града, който проучваха заедно.
„Навремето ти имаше нужда от приятел — мислеше си Ричард с полепналия по тялото му дъждобран. — Но сега имаш нужда от алиби. И ако аз ти го осигуря, както някога… ако ти дам онова, което ти е нужно… след това какво ще ти потрябва от мен, Чарлз? Какво ще ти потрябва след това?“
4
Онова първо лято ги пратиха двамата заедно на плувен лагер. Лагерът „Танауона“ бе голяма крачка напред за майката на Ричард, но тогава вече момчетата всеки ден си играеха и нямаше съмнение, че са се сближили. Тя отстъпи пред молбите на Ричард, по-малко убедена, отколкото бе очаквал.
И все пак мама неизменно продължаваше да поглежда предупредително Ричард, когато Чарлз се появи.
Лагерът „Танауона“ бе построен край голямо черно езеро, което лагерниците наричаха езерото Сбогом, защото изглеждаше така, сякаш всеки, който влезеше в него, можеше да изчезне. Високи борове обграждаха залива, в който плуваха, и сенките, хвърляни от гората, оцветяваха за окото водата в катранен цвят. Езерото Сбогом.
Големи, остри скали обсипваха малкия пясъчен полукръг, който ръководителите наричаха плаж, а и пътеката дотам не бе по-гладка. Водата биваше нападната от поредица разнебитени дървени кейове във формата на буквата Н. По-малките деца използваха долната част на това Н. Дори и на толкова плитко езерото приличаше на катранена яма и всеки път, когато Ричард минаваше покрай нея, си представяше как осем- и деветгодишните са заседнали вътре и отчаяно се мъчат да си освободят ръцете и краката. По-големите деца (на единайсет Ричард и Чарлз минаваха за такива) използваха горната половина, където дъното наистина потъваше и ако щеш, изглеждаше така, сякаш може да пътуваш цяла вечност и като изплуваш, да си оставил лагера „Танауона“ далеч зад гърба си. Но лагерът беше на цели седемнайсет мили от Гоблин, а някаква част от Ричард искаше да прегърне тези кейове завинаги. Кой знае какво плуваше под тъмната повърхност? Кой да ти знае какво наричаше тези дълбини свой дом?