Уейн пристъпи от крак на крак, изненадан, че нервничи.
— Разгадах го аз вашия ребус — заяви момичето. — Неразрешим бил, ама друг път. Яжте ми дупето!
— Няма как да го бъде — рече Уейн.
Очите ѝ се разтвориха широко.
— А, не, има как — заяви тя. — Всякак може да го бъде, господин Шърман.
Уейн вдигна длан към лицето си. Не се беше бръснал от седмица и брадата му вече догонваше мустаците.
— Така ли? — рече той. — И как изглеждаше?
Момичето тропна с върха на черната си обувка за танц. Все така с ръце на хълбоците. Стойката ѝ загатваше, че Уейн наистина беше направил нещо много лошо.
— Ще ви предам — рече тя.
Думите, знаеше Уейн, бяха точно онези, които някой би изрекъл, ако разгадае Плетищата.
„Мамицата му.“
— Я чакай малко — каза той, като протакаше.
Искаше му се да я вкара вътре, да я сложи да седне и да я навие да не го прави. Но в края на краищата каква полза от това? Ако не го предадеше веднага, все щеше да го каже на някое от приятелчетата си в училище.
„Ей, Мери, стигнах до края на Плетищата. Няма да повярваш какво е сложил там.“
— Стига, де, момиченце — каза с усмивка Уейн. Гъстата му, прошарена кестенява коса бе провиснала чорлава около изненаданата му физиономия. — Трябва ли да го правиш веднага? Не може ли да ми дадеш малко… време?
Момичето като че се обиди.
— Какво? Та да скриете всичко и да ме изкарате малка лъжкиня?
„Сече ѝ умът“ — помисли си Уейн.
— Нееее, господине. Гоблинската полиция трябва да разбере какво криете там.
Уейн усети как го пронизва безумна ярост. Можеше да я убие. Щеше да е лесно. Веднага. Можеше да я стисне за гърлото и да блъска главицата ѝ в площадката пред входа, докато се разцепи.
Но Уейн Шърман никога през живота си не бе наранявал човек. Никога дори не бе отрязвал ръката или главата на някоя от многобройните си статуи от храсти из целия град.
Не, нямаше да я нарани. Обаче трябваше да духне от Гоблин още в този миг.
— Добре, де, добре — рече Уейн. — Постъпи както трябва. Но преди да тръгнеш, ще ми кажеш ли как го направи?
Момичето се намръщи.
— Не беше трудно, господине. Не че искам да ви пръсна сапунения мехур, ама беше лесно.
— Лесно ли? Момиче, та никой досега не го е правил.
— Да, бе, да, то е, защото никой не се е досещал, че вие сте психар и мръсна гад.
— Хайде стига, де. Прекалено си малка, за да разбираш сърдечните въпроси.
Момичето само се вторачи в него. Разрастваща се локва от дъждовна вода стигна до върховете на черните ѝ обувки.
— Свършихте ли? — попита го тя.
— С какво да съм свършил?
— Да се преструвате, че в онова, дето сте го вкарали там, няма нищо нередно?
„Свършихте ли?“ На Уейн му се стори, че чува далечното скърцане на затварящи се врати. Сигурно някъде затваряха.
„Но още не е приключено.“
Момичето го посочи с пръст.
— Стойте тук и не мърдайте. Ясно? Сега тръгвам. Ще доведа полицията. Недейте да ме изкарвате лъжкиня.
Дълго се гледаха.
— Добре — каза най-накрая Уейн.
Момиченцето се обърна и се запъти към колелото си. Уейн я наблюдаваше и вече пресмяташе колко време щеше да потрябва на момиче на нейната възраст да се върне в града и да съобщи на полицията какво е открило.
С колко време точно разполагаше Уейн?
„Мамицата му.“
Гледаше я как потегля в дъжда. Като че невидим часовник започна да тиктака.
„Мамицата му.“
Всеки друг ден той можеше да се разтревожи дали тя ще пристигне благополучно. Можеше дори да я закара. Но с гоблинската полиция действително нямаше шега.
„Каква е вероятността?“ — помисли си той.
Но вероятността му бе известна. Открай време. Той знаеше всичко за Плетищата.
7 824 632 488 на едно.
Вероятността.
Шансът някой да разгадае Плетищата.
Уейн тъжно поклати глава. Винаги си бе представял как кани победителя в дома си. Как вади два стола от мазето. Как сядат с кана лимонада. Обсъждат избрания маршрут и причината за избора. Уейн искаше да поздрави победителя. И все пак не смяташе, че някой някога ще успее. И разполагаше с години, за да подкрепи това предположение. И знаеше, че ако някога се появи победител, ако някой разреши неразгадаемата загадка, която тъй отдавна бе изградил, ще трябва да направи същото, което му се налагаше да извърши начаса.