Да бяга.
Влезе вътре и отиде в кухнята. Все пак си наля чаша лимонада.
„Мамицата му.“
Просто не можеше да повярва. Когато продаде на момичето билета от осем долара преди три часа, навън бе слънчево и единственото, което го тревожеше, беше да не би тя да се наплаши много и да се налага той да я извежда. Щом беше продал един милион билети, то значи един милион притежатели на билети си мислеха, че тъкмо те ще успеят. И колко пъти Уейн се усмихваше и клатеше глава, когато някой клиент се връщаше и твърдеше, че финал няма? И награда няма? И трофей няма?
Уейн си пиеше лимонадата и се оглеждаше из кухнята. Струваше му се, че сякаш се сбогува със стар приятел. Приятел, който е бил там в деня, когато си срещнал момичето на своите мечти. Приятелят, който пръв е казал „Вие двамата сте хубава двойка“.
Трябваше да бяга. Да побегне веднага. Още в този миг. Трябваше да си стегне багажа. Да си вземе нещата. Давай.
Трябваше да напусне тази кухня завинаги. И тази къща. И тази земя. И Плетищата.
Опита се да се усмихне. Много малка, ала шумна част от него се радваше, че ще остави Плетищата зад гърба си. Ще продължи напред.
Понякога те приличаха повече на гробница, отколкото на лабиринт. И бремето на това да живее до тях, си бе взело своето.
Но Уейн си знаеше. Знаеше, че далеч не е само свързан с Плетищата. Те бележеха много мощен период от живота му. Тогава, на трийсет и шест годишна възраст, той заживя като художник. Втора фаза — така обичаше да го нарича. Той не само бе изградил Плетищата, потънал в задушаващата мъгла на тъгата — лабиринтът бе станал най-доходоносната туристическа атракция на Гоблин досега. Като не броим двамата мъже, чиито статуи от храсти бе изваял на входа на града, на Уейн Шърман бе предопределено да стане най-знаменития гражданин на Гоблин.
По-любим гоблинчанин от Уейн Шърман нямаше.
И единственото, което трябваше, беше да опази в тайна финалната линия. Завинаги.
Избърса лимонадата от устните си.
„Това е все едно два пъти да те удари гръм. Шансовете на това момиченце…“
Но трябваше да замине. Трябваше да потегли още сега.
И той започна. Задейства се. Награби една чанта.
А какво щеше да стане с Плетищата? Щяха ли да обраснат? Щяха ли стените на всяка пътека най-сетне да се сключат? Щеше ли лабиринтът да се самопогълне така?
Уейн знаеше, че точно тъй ще стане. Знаеше, че един ден той ще се превърне в гигантски плътен блок от зеленина. Усмихна се тъжно на идеята някой да се опита да ги поддържа.
„Няма да има никакъв шанс“.
На входната врата се спря да надникне навън. Дъждът беше ужас и безумие. Момичето не можеше да е стигнало много далеч. Но полицията, щом чуеше какво има тук, нямаше да се мотае.
Стори му се, че вижда мигащи сини и червени светлини. Но това бяха само буквите на самия надпис ПЛЕТИЩАТА, видени през леещата се вода.
Спомни си как изрисува този надпис. Спомни си как се питаше дали някой ще дойде.
„Мамицата му.“
С гоблинската полиция наистина шега не биваше.
Уейн си застяга багажа, като се питаше защо ли никога не си изгради авариен изход. В случай че лъкатушните пътеки му идваха прекалено, когато храстите просто му се струваха твърде високи, та да ги победи.
Сигурен изход от този лабиринт.
2
Когато Марго стигна до гоблинската полиция, така се беше измокрила, че служителят на рецепцията се запита да не би да е паднала в Черноводната река.
— Имам престъпник за вас — съобщи Марго.
Служителят, дребно четирийсетгодишно човече, наклони глава, все едно Марго бе свирнала пронизително извън обсега на слуха му. После забеляза, че не се шегуваше.
— Престъпник, казваш?
— Вече много се забавихте — заяви тя и надникна зад мъжа към един полицай, седнал зад високо бюро. Гоблинската полиция много лесно се забелязваше — издължени лица, дълги ръце, тъмни очила. И кожа, която повече приличаше на маджун, отколкото на плът. — Той ще се опита да избяга.
Полицаят зад голямото бюро остави листа, който четеше. Щом видя физиономията му изцяло, Марго усети как потръпва. И в дълбините на младия си ум се запита: „Заслужава ли това Уейн Шърман?“.
Но той го заслужаваше, разбира се. Когато полицаят заговори, гласът му се оказа дебел и бавен, както винаги звучаха гласовете им. Майка ѝ казваше, че говорят като касета, пусната на бавни обороти. Марго не знаеше какво точно означава това.
— Кааааквоооо…. имаааа…. момииииченцееее?
— Оня с храстите — изрече бързо Марго, на която ѝ се искаше да приключи с този разговор, искаше ѝ се вече да са тръгнали.