Моли му казваше да престане да я гледа, докато се гримираше. Но Уейн обожаваше да я гледа.
„Ти си пристрастен — казваше тя, завъртяла очи. — Ти си за психиатър.“
Я я вижте вие! Най-красивата жена, която някога е виждал, така да го дразни!
„Вече съм минал през това — помисли си Уейн. — Не е честно.“
Мешката натежаваше. Затвори ципа и я занесе до входната врата. После пак бръкна в шкафа и грабна от дъното му кафяв куфар. До куфара видя чифт обувки на Моли. Коленичи. Бяха общо шест чифта, включително любимите му — жълти, на високи токчета, които някак подчертаваха зеленото на очите ѝ чак оттам, отдолу.
На пода до обувките имаше книга за северноамериканските птици. Набута я плътно в куфара. И бинокъла ѝ също.
Фотоапарата ѝ.
„Мамицата му.“
Вътре във фотоапарата имаше непроявена лента от деня преди смъртта на Моли. Уейн го беше открил чак след седмица, след като си бе отишла. Лентата беше от тяхно пътуване до езерото Ослоу. Ден, през който те се редуваха да присвяткват с фотоапарата срещу голите си тела на плажа.
„Никой няма да гледа тези“ — каза тя.
И всеки път, щом видеше фотоапарата или се сетеше за него, той си мислеше как, ако прояви тази лента, ще успее да я види гола още веднъж.
„Моли…“
Усети, че панталоните го стягат. Нищо не го възбуждаше както Моли.
Прибра фотоапарата в куфара, закопча го и го отнесе до входната врата.
После бръкна в шкафа в гардероба и намери голям сак, натикан в задния ъгъл.
А после награби всичко.
Хавлии, четката ѝ за зъби, семейните ѝ фотоалбуми, бельо, чорапи, слънчеви очила, ръкавици, шапки, ръчни чанти, възглавницата ѝ (която стоя от нейната страна на леглото дванайсет години след смъртта ѝ), списък за покупки, рецепти, чековата ѝ книжка, ножици, с които изрязваше телефонни номера от указателя, ключодържател с името ѝ на него, палта, ботуши, мушами, макси превръзки, дезодорант.
Всичко.
Уейн се потеше. Започваше да навлиза в онова трескаво далечно състояние, в което бе изградил Плетищата толкова отдавна. Когато го направи, изглеждаше съвсем различно от добродушния собственик, който продаде на момиченцето билет за осем долара преди четирийсет милиарда години.
Малки или големи, на него всички проекти му се струваха от един и същи мащаб, независимо дали ставаше въпрос за издигането на статуи от храсти на Нийл и Барбара на моравата пред къщата им, подкастрянето на ботушите на Джонатан Трахтънбройт на входа на града или изграждането на самите Плетища.
Дори и опаковането на чанта с вещи на Моли беше художествено постижение, може би дори по-удовлетворително от останалите.
Уейн се потеше. Уейн мислеше. Уейн се трудеше.
4
Марго седна на един дървен стол до дълга студена маса. Крачетата ѝ не стигаха до теракотения под. Подпря се на едната от двете дървени облегалки на стола и той изскърца, и всяко негово изскърцване тя бъркаше с раздвижването на някой полицай. В стаята беше почти тъмно и освен бавните въпроси, зададени с дебел глас, нейните отговори и звука от писалка, дращеща по хартия, скърцането беше единственото доказателство, с което разполагаше, че се намира в реалния свят.
Самите полицаи не ѝ помагаха много за това.
Десетима от тях много внимателно я изслушаха. Очите им бяха скрити зад огледалните авиаторски очила, а устните им бавно се местеха от една страна на друга, сякаш предъвкваха малки модели на Плетищата.
Марго се опита да не обръща внимание на всичко това. Да му се не види, те я гледаха влюбено, все едно е главната свидетелка в процеса на века!
Дотук тя обожаваше това. Дотук то я караше да се усмихне. И все пак снимката на мустакатия мъж с добрите очи в глинестите ръце на гоблинските полицаи я тревожеше.
Малко.
— Поли Мейджърс ми каза, че Брайън Боуен и Карл Нелсън се пробвали и не успели. Те ѝ казали на нея, че било невъзможно. Казали ѝ, че няма как момиче да успее. Казали и че нямало как и възрастен да успее.
Марго тръсна глава. От гоблинската полиция отговор не дойде. Само онази писалка дращеше по хартията. Чуваше се и далечно чаткане на пишеща машина.
— Попитах мама какво знае за Плетищата и тя нищо не каза. Отговори, че щом си ходил веднъж, всичко си видял. Попитах я защо така никой никога не успяваше да ги разгадае, и тя заяви, че нямало нищо за разгадаване. Че мъжът, който ги управлява, само иска да ги изкара по-тайнствени, та да идват повече хора. Каза, че били менте. Трик. Каза, че нямало да пропилява осем долара за разходка из храсталака. Леле, в каква грешка беше!