Полицаят най-близо до нея се наведе напред и също издаде скърцащ звук. Но думата, която дойде наум на Марго, беше „пластмаса“.
Точно под ръба на сивата му фуражка тя забеляза, че косата му изглеждаше мазна като при смяна на маслото.
— И… тиии…. си… отииишла…. там… сама?
Със сигурност имаше нещо в произношението на тия полицаи! На Марго ѝ се искаше да им набие един в зъбите. Дори не знаеше точно защо. Само искаше да види докъде ще влезе юмручето ѝ.
— Да — каза тя. — Отидох там сама. Трябваше да изчакам някой ден, когато мама е до късно на работа. Ама вие това вече го знаете.
Знаеха го. Бяха се обадили на майката на Марго в Гоблинската художествена галерия (или ГХГ) и на нея направо щяха да ѝ паднат гащите от страх, като ѝ казаха, че момиченцето ѝ е при тях.
Тя идваше насам.
— Не мисля, че тя много ще се ядоса — рече Марго. — Аз на практика съм герой.
И сгъна ръце в скута си. Щеше да изцеди този момент докрай. Тия страшни мъже не можеха да ѝ го отнемат.
— Той ми се стори никаквец, като си купих билета, защото беше полузаспал, като отвори. И беше, моля ви се, по пижама. Като ми пожела успех, си личеше, че няма кой знае колко високо мнение за мен. Личеше си, че не му се вярва да разгадая лабиринта му. Исках да го питам защо според него никой никога не го е разгадал? Исках да му кажа как мама ми е казала, че няма нищо за разгадаване. Но ме беше страх, че мога да си навлека кутсуз, ако кажа нещо такова. Разбирате ли? Благодарих му студено и минах през верандата към малка пътечка, която те отвежда до входа. Входът беше страааааашен!
Още един полицай се приведе към нея, сега полуосветен. Марго през цялото време го беше мислила за кантонерка.
— Ние… знаем… кааак… изглеждааат… Плееетищата.
Марго смръщи лице и огледа стаята.
— Ама сериозно ли? А може би знаете и с какво завършват?
Тя скръсти ръце и стисна устни.
— Моля те — каза най-близкият полицай. — Кажи… ни… с какво… завършват.
Марго се замисли. Или поне се престори, защото в никакъв случай нямаше да им каже как завършват. Това беше най-хубавата част. Нейната част.
— Добре, де — каза тя и отметна косата от лицето си. — Входът е грамаден. През целия си живот не бях минавала през такъв грамаден портал. Над прага има арка и на нея пише… — Тя заби поглед в краката си. — Не мога да си спомня. Но си спомних, че се почувствах много дребна. Малко беше страшно. Но храстите бяха толкова зелени. Тъмнозелени. Повече от всичко ми беше интересен цветът им. Влязох и тръгнах по първата пътека до… — Тя се замисли и заръкомаха. — Дясната. Тръгнах вдясно и ето на, появиха се шест-седем различни пътеки, които можех да хвана. А тоя заспал господин Шърман несъмнено държеше тия Плетища под око! Казвам ви, за секунда забравих, че вървя сред храсти и клонаци! По-скоро приличаха на зелени стени. Все едно… ще заболи, ако ме блъснете в някоя. И бяха толкова високи! Страшно високи. Той така го постига. Разсейва хората с красотата и големината на всичко. Прави мястото толкова прекрасно, че нищо чудно, дето хората се губят и бъркат пътя. Много беше трудно да не се разсейваш. Аз исках само да разгледам. Обаче аз съм много по-умна от повечето. От тъпунгерите в училище със сигурност. И затова успях да не се разсея. Докато стоях пред онези седем различни пътя, си казах, че ще успея. Че този лабиринт го е изградил човек, а аз съм не по-малко умна от всеки човек, голям или малък. И ако не успея, тогава може би ще трябва да се запитам дали мама не е права. Ако не успеех да намеря края, то тогава щях да се съглася, че няма никакъв край за намиране.
Навън пороят заблъска по прозорците на полицейския участък и всички полицаи едновременно се извърнаха насреща му. Марго съжали, че е изтървала вниманието им, па макар и само за момент, и забеляза как си личаха бръчките по вратовете им, като разтегнат кожата си.
— Ей! — ревна тя. И също тъй бавно те отново я погледнаха. Всичките заедно.
После Марго надникна през прозореца и се зачуди какво ли можеше да причини една такава мощна буря на лицата им, които, изглежда, тъй лесно се нагаждаха.
„Свалете си очилата“ — искаше ѝ се да каже. А после тази мисъл я уплаши. Дълбоко.
— И тъй, аз си избрах път — каза тя. — И започнах да се спускам в този лабиринт.
5
За да затвори вратата на колата, се наложи Уейн да я затисне с рамо. Камионът „Форд Флеърсайд“ беше натоварен. Опакова общо осем чанти и куфари с вещи на Моли. Всеки път, щом си помислеше, че е приключил, се подсещаше за нещо я в мазето, я в кухнята, я в допълнителната спалня и трябваше да се върне и да го вземе. Трудно беше. Направи всичко възможно да побърза, да вземе пресата ѝ за коса и да я натика в чантата, но не можеше да не се спре за малко и да не поразмишлява за всеки предмет.