Какво е правила тя с него? Как го е използвала? Как е изглеждала, докато го ползва?
Вече си беше облякъл дъждобрана. Валеше здравата. Почти внушаваше злокобно чувство, или Уейн все едно сега бе част от библейски разказ. Цял живот бе живял в Гоблин. Родът му съществуваше вече поколения наред и стигаше назад чак до Хенри (Ханк) Шърман, мъжа, удушил Джонатан Трахтънбройт в Гибелния парк в деня на изборите. Той беше кореняк гоблинчанин. Роден беше в Гоблин, израснал беше в Гоблин и в Гоблин бе станал герой. Откакто помагаше на баща си да коси моравата като малък, до момента, когато друго дете му каза, че праща у тях гоблинската полиция. Много време бе изтекло.
Зачуди се дали това имаше нещо общо с корените му. Колкото повече си вкоренен, толкова по-надълбоко трябва да копаеш.
Вътре пак приседна на ръба на леглото и се излегна по гръб.
Втренчи се в таванския вентилатор.
Щеше да напусне. Трябваше. Но имаше нужда само още веднъж да вдъхне дълбоко в тази стая, където шест години бе правил любов с жената на мечтите си. Само още един миг с нея. Заслужаваше го. Още един спомен за Моли.
Имаше време. Момичето се придвижваше с колело. Гоблинските полицаи се влачеха като плужеци.
Имаше време за още веднъж. А ако се окажеше, че няма?
— Тогава награбваш едни градинарски ножици и си изрязваш изхода — каза той.
Хубаво му стана от тези мисли. Градинарски ножици и сценарии. Да извайваш, кастриш и подрязваш нещо, докато се побере в пространството, където ти искаш да влезе.
Уейн затвори очи. Унесе се в спомени.
6
Когато Уейн срещна Моли, той косеше за общината. Низ от смотани работи (резюмето му беше като пътеводител из Гоблин) най-сетне го беше изтърсил на градската морава и той бе спестил достатъчно пари да си купи жълтата къщичка, която един ден щеше да се издига до Плетищата. По онова време той вярваше, че има всичко, което някога ще му е нужно. Жълтата му къща. Гоблин. Мачовете на „Мародерите“. Свястна книга. Чаша лимонада.
Още не го знаеше, но имаше и още какво да иска.
Беше на трийсет години и никога не бе изпитвал онова, което някой може да нарече артистичен порив. Години по-късно щеше да може да изприказва всичко по темата, ако някой, купил си билет, го поискаше, особено когато стана местният градски художник. Но на трийсет години, доколкото Уейн Шърман си знаеше, той щеше да си коси морави и да си пие лимонадата до най-дълбока старост. И тази перспектива въобще не го притесняваше.
Моли дори не предполагаше, че мъжът, който щеше да обърне наопаки целия ѝ свят (мъжът, когото очакваше на двайсет и една години, но който не се появи чак докато не стана на трийсет), ще стане местна знаменитост с това, че ще издигне невероятно произведение на изкуството в нейна чест. И Моли бе израсла в Гоблин, но в другия край на града. На десет мили от смутните Северни гори.
Доколкото двойката си спомняше, никога не се бяха виждали до деня, в който се запознаха официално. Но и двамата бяха гледали една пиеса в театър „Домино“, озаглавена „Истинската причина да съм щастлив“, когато бяха единайсетгодишни, и на Моли ѝ харесваше да го брои за деня, в който са станали гаджета.
Моли нямаше дневен режим и разписаното по график постоянство в ежедневието на Уейн беше далече, далече от безпокойството, което я следваше, където и да отиде. Преди да срещне Моли, Уейн изобщо не бе способен да назове нещо толкова абстрактно като някакво чувство (той още не мислеше като художник, все още не), а Моли вече ги подреждаше по азбучен ред. Тя можеше да изолира настроения. Можеше да усеща въздействието им, неразредени, да ги посочва и да си напомня, че в крайна сметка това (като всяко настроение) бе временно. На Уейн тези неща изобщо не му бяха познати. Щом се ядосваше, значи се ядосваше. Изобщо не осъзнаваше, че чувството, обзело го във всеки един момент, може да е необичайно за него. Когато Моли умря (седем години след като се запознаха), тази неспособност да разпознава рядко (и заради това трудоемко) чувство почти щеше да доведе Уейн до крах. Но на този етап изобщо не му минаваше през ум да го изрази. Това щеше да се превърне в единственото оплакване на Моли от Уейн по време на невероятната им връзка. Но тя не подхождаше към вътрешните задръжки на Уейн с агресия. По-скоро ги наблюдаваше (и си гризеше ноктите) и си мислеше: „Е, все нещо трябва да го накара да се отвори“.