— Е — каза майка му — ако не се ожениш, значи си глупак.
На Уейн и Моли им хареса как прозвуча това.
Решиха да си разменят клетви на североизточния проход към Северните гори. Всички крехки черни дървета, засукани едно в друго и разсукващи се, като че в онзи ден се сплетоха във венец.
Нямаха значение легендите за гората, докарваща мъжете до лудост. Нямаше значение, че никой гоблинчанин не припарваше в нея. И със сигурност нямаше значение, че гората уж била обитавана от шепнеща вещица, която можела да ти взриви сърцето с разказ.
„Какво ли правим, ако не го правим до смърт?“ — беше казала Моли.
Шейсет бели стола бяха наредени с лице към входа. Варел с листенца от гардении бе изсипан на дебел слой върху пътеката между тях — аромат, който винаги щеше да напомня на присъствалите за сватбата на Шърман в Северните гори.
Уейн бе облечен в сив смокинг, който отиваше на рано прошарената му гъста коса. Не изглеждаше съвсем като художника, който щеше да стане след шест години, но добре си подхождаха с разкривените черни дървета зад него. На майката на Моли ѝ се стори, че изглежда почти като горянин. Майката на Уейн никога не бе виждала такъв джентълмен.
Докато Моли вървеше по килима от гардении (член на гоблинския оркестър свиреше на клавесин, любимия ѝ инструмент), наоколо се възцари такава тишина, че можеше да съперничи на погребение. Ако някой тупнеше Уейн по рамото, ръката му можеше да мине през него, тъй призрачно омагьосан бе той от завладяващата музика. Моли вървеше, също тъй изящна като музикалния си акомпанимент. Тъй властна като гората, към която вървеше.
Двамата се хванаха за ръце и Моли, изненадващо за Уейн, прошепна: „Моля те, не умирай преди мен“.
Тази фраза той никога нямаше да отмие от паметта си.
С един техен приятел в ролята на мирови съдия двойката бе въведена сред мрака на този проход и се подготви да изрече клетвите си. В тях имаше радост, имаше страх, имаше веселие и доверие.
„Обещавам да те предупреждавам за тъгата — изрече Моли. — Да те пазя да не намираш утеха в прегръдките ѝ. И макар да не мога да пропъдя всяко зло, аз мога да ти кажа кога то е близо, и да ти помогна да се бориш срещу него. Обещавам да те подкрепя, когато имаш нужда от някого, независимо дали го знаеш, или не. Обещавам да съхранявам това чувство, което изпитваме сега, завинаги. Обещавам, че никога няма да бъдеш сам. От онзи ден в бакалницата никой от нас няма наистина да бъде сам. Няма да обещая да те обичам, защото просто го правя. Обичам те.“
Уейн се прокашля.
„Обещавам да те закрилям — изрече той. — Обещавам да те уважавам. Обещавам да те чествам. Но не казвам „докато смъртта ни раздели“, защото очаквам да се срещнем и след нея. И не обещавам да те обичам… защото просто го правя. Обичам те.“
Последва миг на тишина. От очите на Моли бликнаха сълзи и водата въздейства като лупа. Кос слънчев лъч я запали и за миг тя заприлича на Уейн на дух. На вещица може би, надзъртаща от гората.
Излязоха от Северните гори женени.
Малобройните гости се изправиха и заръкопляскаха. Мъжете кимаха, дамите плачеха. Всички присъстващи знаеха, че са станали свидетели на рядката близост на истинската любов, когато двама души не улягат, а по-скоро се възнасят.
Моли щеше да умре шест години по-късно, докато спеше, а Уейн, съсипан и много близо до унищожението, възнамеряваше да спази всички свои клетви.
Щеше да започне с това, че ѝ посади храст.
7
— Искам да се обадя на мама — каза изведнъж Марго.
Един от полицаите бавно плъзна телефона към нея. Тя бързо набра номера.
— Мамо? — каза тя. — Мамо… Как се нарича, като тръгнеш по един път, а после си помислиш, че трябва да тръгнеш по другия, и после не си сигурен? — Зачака отговор. Големите ѝ очи оглеждаха пода. — Да! — провикна се тя. — „Поврат“. — Покри слушалката с длан и съобщи на полицаите: — Изживях поврат.
Въпреки опита ѝ да затули слушалката, майка ѝ я чу ясно. Тя шофираше припряно в дъжда. Гоблинските полицаи не ѝ бяха симпатични. Не ги харесваше, не им вярваше и не искаше да се мотаят наоколо.
И кой говореше така?!
„Госпооожо…. вашето…. момиченцееее…. еее… при… нас.“
Това всяваше ужас. Какво искаха от нея? Да им докара куфар, пълен с пари? Беше се преместила в Гоблин, когато беше на двайсет и шест години, а Марго — само на две, и още от самото начало се чувстваше притеснена в присъствието на гоблинските полицаи. Първият ѝ сблъсък с тях бе в резултат на счупен габарит на колата и срещата бе толкова неловка и тъй продължителна, че се чувстваше, все едно са я изиграли.