Все едно я държат отстрани на пътя като част от някакъв ритуал.
А сега момиченцето ѝ беше при тях.
— Миличка — каза тя в телефонната слушалка. — Послушай мама. Не позволявай на тези полицаи да те отведат в някоя стая сама. Разбираш ли?
Марго набърчи чело. Единият от полицаите се изкашля и към тавана се издигна облак зелена мъгла.
— Как така, мамо? — Тя се опита да се усмихне, но изведнъж се притесни. Забеляза, че погледът ѝ изглежда уплашен, отразен в авиаторските очила на полицаите.
За какво говореше мама?
— Само кажи на мама, че обещаваш, Марго. Става ли? Мама скоро ще дойде и ще можем заедно да отговорим на всичките им въпроси.
Марго усети буца в гърлото си.
Заедно. „Заедно“ при това положение звучеше по-добре. Сама.
Дотолкова нямаше търпение да заговори за откритието си, че не бе се замислила на кого го съобщава. Знаеше, че гоблинските полицаи са шантави, но можеше ли да са и… лоши?
Марго огледа стаята — кимаше и се преструваше, че слуша какво ѝ говори майка ѝ. Преди минута тази група полицаи представляваше страхотна публика, но сега… сега те се променяха пред очите ѝ… високите им въздебели тела… плътта им, бяла като тоалетна чиния…
Марго се почувства, сякаш е извършила нещо много лошо. Като че ли майка ѝ го знаеше, но тя беше прекалено тъпа сама да се досети. Приплака ѝ се.
— Обещаваш ли?
Гласът на майка ѝ идеше отдалече. От някакво безопасно място.
— Да — каза тя най-накрая. — Обещавам. Побързай и ела тук.
— Мама идва.
Марго затвори телефона.
— Момиченцеее… — каза полицаят пред нея. — Продължаааавай. Какво… стана… после?
Плачеше ѝ се. Все едно вътре в нея имаше сълза, голяма колкото самата нея, и тя щеше да се пръсне заедно с тази сълза.
— После… — каза тя с разтреперен глас. — После разгадах шифъра. Неприятно ми е да му пръсна сапунения мехур, ама беше лесно.
8
Самото създаване на Плетищата за Уейн беше не толкова размито петно, колкото взрив. И той си го спомняше от край до край. Всяко едно разклонение.
Онова, което започна като скромен знак на почит към мъртвата му съпруга, се превърна в изграждането на шедьовър, който щеше завинаги да промени живота на Уейн. Спомените му за Моли (а те бяха хиляди до сутринта, в която се опита да я събуди и не можа) го преследваха много тежко. Издържа два непоносими дни с посещения на приятели и роднини. Вършеше всичко, каквото се полагаше. Ръкуваше се, изслушваше прекрасните неща, които му говореха за Моли, разплака се няколко пъти пред тях. И често го утешаваха. Но след като всеки, който възнамеряваше да дойде да го види, го посети и оставиха Уейн самичък в жълтата къщичка, която до толкова скоро бе пазила и Моли, той забеляза, че се взира в очите на пространствено-времевия континуум. Безвремието без нея се простираше пред него и той бе изтръпнал от страх. Проклето да е доброто му здраве. Проклето да е силното му тяло. В тази къща имаше хиляда призрака на Моли — по един на всяко място, където някога бе стояла, седяла или лежала.
И Уейн излезе навън.
„Ще ѝ посадя храст“ — помисли си той.
Можеше най-малкото това.
Уейн отиде с колата в магазина за градинарски стоки и фуражи на господин Пол Келър. Познаваше Келър добре — нали бе косил всичките морави в града, и отказа предлаганото му намаление.
— Не искам да те обидя, Пол — рече Уейн. — Но това е в почит към някого, а намалението някак омаловажава тази почит.
Келър се усмихна.
— Винаги си садил в ритъма на собствените си корени, Уейн. Добре тогава, ще платиш пълната цена.
У дома, докато слънцето все още светеше достатъчно, Уейн разкопа земята и засади растението. Отстъпи назад и огледа самотния храст, сам сред безкрайната шир на голямото пусто поле.
„Е, Моли, това е за теб.“
По-късно същия следобед, докато си миеше ръцете на мивката в банята, Уейн погледна през прозореца засадения от него храст. И го досрамя. Този оскъден храст не беше никаква почит. Избърса си ръцете.
Уейн не си помисли „Трябват ми още храсти“. Никакво подобно решение не бе взето. Просто трябваше да направи нещо — нещо с ръцете си, нещо с тялото си, нещо безсмислено и живо, и моментално.
Качи се на камиона си и пак подкара към града. Пак към магазина на Келър, където неговият приятел му помогна да натовари в каросерията още храсти.