Когато Плетищата бяха големи колкото една шестнайсета от окончателния си размер, хората (съседи, роднини, пътешественици, пристигнали в Гоблин от изтока) вече се отбиваха в къщата му. Уейн се държеше достатъчно сърдечно, но непоколебимо ги отблъскваше. Не знаеше върху какво работи повече от самите тях, а разговорите за него само размътваха нещата. Темпото, с което работеше, беше невероятно. Трийсет и седем годишното му тяло плуваше в пот и бе добило тъмен тен от слънцето, също тъй любопитно, колкото и съседите му. Парите му свършваха. Всичко, което купуваше, беше за това нещо в задния двор. Нови белове, лопати, кирка, мистрии, ръкавици, машинки за подкастряне, ножици.
Кофи за подкастреното. Кофи за пръстта.
Много скоро сякаш Плетищата се изграждаха сами.
Уейн спря да вдига телефона. Престана да си проверява пощата. Спря да приема всеки, който се отбиваше. Всеки ден, по всяко време можеха да видят силното му, голо до кръста тяло вън на двора, докато засаждаше нелогичния си сбор от храсти.
Хората си мислеха, че си губи ума. Повечето бяха сигурни.
Уейн все още не мислеше като художник. Да, държеше се като такъв, но да започнем с това, че все още нямаше план, нямаше дори идея какво изразява. Просто се движеше. Действаше. Реагираше. И след време възникна модел. Пътеките, които създаваше, пътеки, за да може да действа, започнаха да описват маршрути, които за него притежаваха смисъл. Ъгли излизаха от други ъгли. Точки вътре в точки. Левият завой свръщаше надясно. Десният по-нататък ставаше ляв. За Уейн всичко това бе тъй сложно като емоциите, с които се мъчеше да се справи. Не му бе известно това да има предназначение. Нито пък да има някаква полза от него. Но пътеките зловещо напомняха ирационалната верига от мисли, нижеща се в ума на човека всеки ден. След всяка една трагедия.
И тези дни не бяха обикновени дни. Тези дни бяха ужасно близо до деня, в който Моли умря, и споменът за съпругата му, която не може да се събуди, пришпорваше Уейн. Ако Уейн бе художник, щеше да разпознае, че се намира в една от зоните, за които всички художници копнеят. Това безмозъчно (а затова и свободно) състояние, когато през деня има достатъчно време. Плетищата (които все още не носеха това име) се изстреляха от земята като замръзнала пара, изпращана към небето от зелените гоблински гейзери. Великански листати коне, изправени високо на задните си крака.
Вече никой не можеше да вижда Уейн Шърман от пътя на минаване.
Сега той беше вътре в лабиринта.
Но да видиш как Уейн Шърман действа сред тази мания, сред този зелен звяр, който се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре около него, да го видиш почти непомръдващ, в покой, ала в движение, вклинен там, в търбуха му, вкусван от него, погълнат от бодливите зелени устни, докато звярът се разрастваше… Това би значело да станеш свидетел на един от най-свещените мигове в историята на Гоблин.
Когато и последните подкастрени клони бяха прибрани в чували и откарани, Плетищата се извисяваха над три метра, дълбочината им бе стотина метра и покриваха половината от земята му. Храстчето, което бе посадил първо в чест на своята мъртва Моли, бе потънало сред тях също като мъжа, който го бе посадил.
Приключил, Уейн стоеше на моравата си, отпуснал облечените си в ръкавици ръце покрай тялото си (пришките спираха да кървят някъде на една трета от пътя, докато кръвта пропие през ръкавиците) и се усмихна с възможно най-огромната си усмивка.
„Обещавам да те чествам“.
Слънцето едва се виждаше над върха на Плетищата.
Той падна на колене и заплака тъй силно, че му се стори, че ще му се спукат гърдите. Плачеше за Моли, плачеше и заради едното зрелище на своята скръб.
Погледна през сълзи творението си. Първият му миг като художник.
„Обещавам да те закрилям.“
Най-сетне се изправи. Каквото и да представляваше този прекрасен блок от зеленина, Уейн Шърман го обожаваше.
Той влезе вкъщи, взе си душ и заспа, и сънува какъв труд щеше да е нужен за поддържането му. Но вместо да се бои, че пътеките могат да обрастат, вместо да се тревожи да не би неговото живо творение да му се изплъзне от контрол, Уейн бе щастлив от работата.
Защото, като я върши, щеше да почита вечно Моли.
9
— Ако ви е било грижа да забележите — каза Марго, вече не чак толкова нагло, както в началото на разпита, — храстите очевидно бяха подрязвани от юг на север. Под ъгъл. Господин Шърман не беше скрил чак толкова успешно факта, че първо е подрязал пътеката към финалната линия. Каквато и да бе наградата, сигурно за него е било много важно, щом се е постарал да го скрие толкова добре. Само гледах там, където храстът свършва, да е мъничко по-дълъг. Това, разбира се, означаваше, че са били подрязани първи при последното кастрене. Тръгнах по тази пътека.