Но единственото истинско чудовище на езерото Сбогом бяха проблемите, врящи и кипящи в ума на младия Чарлз.
Колко тъмни бяха водите!
Първия ден, преди да скочат в тях, наредиха на лагерниците да се разделят по двойки. Ръководителят обясни, че на всеки двайсет минути ще свирва свирка и „другарчетата“ ще плуват заедно. Ричард, забелязал безразличието на ръководителите към лагерниците, си представяше как бутат във водата него и останалите… един по един. Почти очакваше да усети лепкавата длан на ръководител върху гърба си и да го бутнат, после да се потопи и накрая да залепне в цялата тая черна вода.
Щом Чарлз коленичи на кея и докосна повърхността с пръст, Ричард чу как ръководителите му крещят.
„Спокойно, Ричард! Това е естествено! Дръж си главата горе… БЕЗ ПАНИКА!“ — докато усети под краката си нещо подуто и размекнато… Нещо като подобен на гума крайник.
„Това са всички онези деца, които не са успели… това е всичко… онези, дето не са можели да плуват. Сега те всички са под тебе, Ричард… на купове… хиляда деца, които не са се справили… хиляда деца, които са се преуморили…“
Но разбира се, ръководителите не го бутнаха. И при първата команда да скочат, Чарлз скочи пръв… сам.
И дори и ръководителите видяха колко добър плувец е той.
Ричард се намръщи. Надяваше се двамата да се борят заедно. Но докато Ричард все още се нахъсваше да скочи вътре, Чарлз вече навърташе обиколки. А когато Ричард цопна във водата, премръзнал и разтреперен, не виждаше „другарчето“ си — закриваха го другите, нагазили във водата покрай него.
Още игри. Още плацикане. Тогава вече ръководителите разговаряха и флиртуваха на кея, напушени. Птици се зовяха една друга откъм голямата гора. Лодки минаваха навътре в езерото и предизвикваха вълнички — играчка за децата.
Ричард влезе в съревнование с двама непознати кой ще издържи най-много, преди да издиша. Беше малко нервен, малко не вървеше в крак, малко му беше самотно. Като че всички други си имаха приятели. И целият този хаос го тревожеше. Не му ли беше казала майка му, че „изнервеният плувец е плувец в опасност“? Не беше ли казала, че безпокойството карало мускулите да се стягат? И че ако не внимаваш, накрая ще потънеш на дъното на езерото?
Откъм кейовете се чу свирка, която разтроши тези мисли на две, отсече писъците от ликуването, плисъка на вълните, а също и боботенето на далечните мотори (нестройна симфония на трескавата младост, пусната на свобода)… тя прозвуча в центъра на целия този шум.
Оживлението бавно намаля и усещайки вкуса на езерото по устните си, Ричард погледна към високата част на онова разнебитено Н, после към боровите дънери чак докъдето стигаше водата.
И нямаше представа къде се е дянал Чарлз.
— Намерете си другарчетоооо!
Но това беше невъзможно, защото нямаше как. Не беше редно Чарлз да изчезне в езеро. Не и като можеше да плува така. И все пак щом децата се хванаха за ръце и тръгнаха към кея, Чарлз просто го нямаше там. Действително го нямаше.
И с всяка двойка, стигнала до кея, все повече водна пустош обкръжаваше Ричард.
Като продължаваше да цапа, вече сам, той си представи как ръководителите се обаждат на майката на Чарлз.
„Съжаляваме, госпожо Риднор… знаем, смятахте цялата тази идея с лагера за добра, но както се оказа, вашият малък Чарлз изчезна и не можахме да го намерим. Поне от няколко часа не можем. Областният заместник-шериф дойде, запретна си крачолите и лично тръгна да го търси. Да… намери го на дъното на езерото… като че се е позаплел във всичките ония водорасли. Кожата му беше позеленяла. Цяло чудо е, че заместник-шериф Джоунс успя въобще да го разпознае. А, и още нещо — съседското дете, Ричард? Той трябваше да го пази.“
— Чарлз!
Гласът на Ричард стигна безпрепятствено до боровете.
— Къде ти е другарчето, малкият?
Един ръководител стоеше на края на кея и го гледаше отгоре.
Това се случваше в действителност.
— Хайде, де, малкият. Недей да се ебаваш. Къде ти е другарчето?
Но Ричард не знаеше къде е другарчето му.
— Не е смешно — каза ръководителят. — И ти си наясно, нали? Знаеш, че това не е шега работа, нали, егати?
Ричард се разплака. Не се удържа. И сълзите му покапаха по повърхността на езерото.
И тогава Ричард забеляза мига на проумяването — когато ръководителите осъзнаха, че това е истина.