Плетищата постигнаха неизмерим успех.
Беше само въпрос на време общинарите да го попитат дали не би се заинтересувал от други проекти, свързани със скулптурно подрязване на храсти. За начало две големи фигури на гоблински светила, за да оформят входа на града откъм южното шосе. Джордж Карол и Джонатан Трахтънбройт, изградени от клонки. Уейн се усмихна при мисълта някой да види как един Шърман подрязва врата на Трахтънбройт, но се съгласи и за тази поръчка му платиха щедро. Незабавно след това получи обаждания от каймака на града — Нийл Наш го нае да извая него и жена му Барбара на същата цена, която му плати общината. И скоро след това всички молеха Уейн Шърман, ако обича, да дойде и да ги обезсмърти в декоративни храсти. Обикновени работници от „Транзистор Планет“, „Гоблин Геймс“, „Гоблински фокуси“. За Уейн нямаше значение дали си гъбав с пари, или нямаш пукнат грош — всеки можеше да си позволи творба от Шърман. Всичко в края на краищата бе в името на Моли, а какво ли означаваха парите за един човек, на когото са му откраднали живота, докато спи!
След като снимката на Уейн украси корицата на „Гоблин Поуст“, вече не смогваше да се отзовава на всички покани за вечеря. Светски персони се опитваха да го сватосват с необвързани жени. Излизаха му с бизнес оферти.
Уейн Шърман бе станал всеизвестно име. Прочут художник.
И тогава вече Уейн мислеше като художник.
Втората фаза от живота на Уейн се беше утвърдила здраво.
А Моли никога не напускаше мислите му.
Колкото повече работеше по Плетищата, толкова повече чувстваше, че я съхранява жива. Отказваше, почти дружелюбно, да „преодолее мъката по нея“, както толкова много хора му предлагаха. Както го виждаше Уейн, нямаше нищо за преодоляване. Моли за него бе всичко. Дали хората очакваха от него да се престори, че времето можеше да излекува такава огромна и дълбока рана? Ако Господ дойдеше на прага му и кажеше: „Уейн, слушай… Ето защо ти отнех Моли…“, то Уейн щеше да Го поведе по площадката отпред, да Му благодари, че е дошъл, и да го попита: „Желаете ли да обиколите Плетищата? Можете ли да се досетите какво има вътре?“.
Моли не беше спънка, препятствие, нанагорнище. Нямаше нищо за преодоляване.
За Уейн Моли бе краят. Краят на Първа фаза. Финалната линия.
11
— След време — рече Марго — пътеките на практика ми подсказваха накъде да вървя.
Струваше ѝ се, че полицаите започват да губят търпение. Беше забелязвала това безпокойство у майка си винаги, когато се опитваше да ѝ разкаже всички клюки от училище. Начинът, по който най-близкият полицай изви гръб. Как двама в дъното се спогледаха от двата края на стаята. Как един полицай вляво от нея забарабани с бледите си пръсти бавно, все едно бяха гуми за триене, по едно бюро. Трябваше скоро да стигне до края. Това вече не я забавляваше.
— Всъщност много изпипан си беше — рече тя, като бъбреше все повече, колкото повече я хващаше страх. — Но нямаше да му го кажа на тоя човек. Беше изпипано, защото, като следваш подкастрянето, започваш да виждаш, че избраният от теб маршрут е най-лесният за следване. По него завоите не бяха толкова остри и теренът не ти мъчеше краката. След време започва да ти се струва, че не е нужно да вземаш решения. Все едно човекът е подрязал тревата така, че да те поведе по определен път.
Марго бе малка да разбере това, но да подходиш към Плетищата от емоционална позиция, беше правилният подход. Обичайният посетител виждаше в Плетищата огромен ребус, с който да си поиграе час-два, но Марго се настрои към взискателните грижи, които бе вложил в него човекът, продал ѝ билета. Усещаше и нещо друго там. Някаква тъга.
— Защото, колкото по-дълбоко навлизах, толкова по-тъмни бяха пътеките. Това е друго нещо. Тогава върхарите на храстите вече почти се срещаха. Беше страшно, но мен не ме беше страх. Всъщност храстите образуваха подслон, когато заваля. И тогава почнах да се замислям… дали този заспал господин Шърман не би желал да съхранява наградата си под заслон? Да не я вали дъждът? Ами… мен не ме валеше и затова разбрах, че съм на прав път. В Гоблин вали повече, отколкото навсякъде другаде по света! Той не би оставил своята награда да се измокри. На мен ми беше съвсем ясно, че той много държи на нея.