А после храстите наистина започнаха да се пресрещат там горе и аз много дълго време вървях сред пълен мрак. Ориентирах се опипом покрай стените от храсти. Изподрах си пръстите. Вижте — тя им показа. — Разбрах, че съм близо до разгадаването на загадката на господин Шърман, когато навлязох в една от тези стени и пак попаднах на пътеката. Но когато затърсих врата по стените… врата нямаше! Изход нямаше. А знаех, че не бива да се връщам назад. За миг това ме ядоса. Почнах да си мисля, че мама може би е права. Може би в края на Плетищата няма нищо друго освен тъмнило. То пък една награда, а? Вече смятах хубавичко да му обясня на тоя човек по пижама какво си мисля аз. Смятах, че само да имах някаква светлинка, ще мога да го разгадая. И точно тогава разбрах, че съм пристигнала. — Тя щракна с пръсти. — Аз бях на финалната линия. Просто не можех да видя каква е наградата.
Уейн Шърман беше прав — Марго беше умно момиче. Тя започна да разклаща храстите в тъмното. Притичваше до някой, награбваше го за бодливите клони и ги раздрусваше с всичка сила. После притичваше до следващата стена и правеше същото. Друса ги, докато ѝ се прииска да имаше силата на жена, а не на малко момиченце.
— Разцепете се, дявол да го вземе! — кресна тя. — Разцепете се!
И тъкмо когато си помисли, че каквото е можала, е направила, отгоре ѝ просветна. Недостатъчно, че да различи нещо засега, но колкото да я насърчи да не се отказва. После тя затича от едната страна на тъмния коридор към другата, мяташе телце върху тях.
— За Бога! Покажете ми наградата!
Напред-назад. Светлината се усили.
Виждаше ръцете си… обувките си… земята… пръст. Освен това мярна и ъгълчето на стъклен сандък.
Спря се.
Наградата трябваше да е в този стъклен сандък. Изтича до него и прилепи лице в капака му, но полумракът просто все още беше твърде гъст. Не можеше да види чак до дъното му.
Запъхтяна, тя отново се залови за работа. Клатеше храстите. Разклащаше стените. Когато пръстите ѝ се разкървавиха, не закрещя.
Тя бе толкова близо до разгадаването на Плетищата… Толкова близо до това да разказва на всички, че знае…
КЛАТИ!
Напред-назад. Напред-назад.
КЛАТИ!
Изпищя, когато задърпа, притиснала черната си обувка за танц в мократа стена.
Тя можеше.
Не можеше.
Тя можеше.
Не можеше.
Тя можеше…
ХррряАААААС!
Покривът се разцепи.
Марго залитна назад и падна по задник. Клоните над нея сочеха към небето. Слънчева светлина заля пещерата, която несъмнено бележеше финалната линия на Плетищата.
Марго се изправи на крака и не се сети да си покрие главата въпреки дъжда.
— И я видях — съобщи Марго на гоблинската полиция с крака, увиснали над студения теракотен под. Очите ѝ се насълзиха. Все едно бе видяла нещо, съдържащо повече от достатъчно смисъл, че да я трогне. — В самия край на Плетищата се намира…
— Там… е… жена му — обади се най-близкият полицай. После вдигна бледа ръка, за да даде знак на другите.
Лицето на Марго се сбърчи от смущение. В отражението в авиаторските очила на полицая тя видя колко дребна изглеждаше на грамадния полицейски стол.
— По-голяма тъпотия не бях чувала. Жена му? Какво изобщо значи това? Не. Съвсем сигурно не беше жена му.
Гоблинските полицаи не помръднаха. Дори и онези, които бяха се надигнали, за да отидат и арестуват Уейн Шърман за това, че държи мъртвата си жена сред лабиринт от храсти зад своята къща.
— А… каквооо… беше… тогава?
Марго се усмихна. Въпреки обзелия я страх, въпреки глождещото я безпокойство за това какво ще се случи с Уейн Шърман, това в края на краищата беше нейният миг.
— Ключът на града бе, хора — рече тя. — Уейн Шърман е скрил ключа на града сред Плетищата.
И тогава полицаите се размърдаха по-живо, отколкото можеше да очаква Марго. Всъщност толкова живо, че тя почти не разбираше какво става, когато двама от тях я награбиха под мишниците и я понесоха от стаята в коридора, а после към полицейските коли, които седяха и мъркаха като големи котки под необятния проливен дъжд.
12
Уейн се надигна бързо в леглото. За колко време бе потънал в мисли? Не знаеше ли вече, че подобни мисли не можеш да ги спреш?
„Мамицата му.“
Точно сега навън можеше да стои полицай с протегната маджунеста ръка, който се готви да почука на вратата на жълтата къща край Плетищата.
Най-сетне стана от леглото, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода.