— Вземи го със себе си — каза той на отражението си. — Не го оставяй да попадне у тях.
Уейн излезе навън и дъждът заваля толкова силно, че все едно самият Гоблин му казваше: „Вземи го, ама няма да е лесно“.
И все пак, първо на първо, беше толкова лесно да го вземе.
След като погреба Моли, облечена с бакалската ѝ престилка (Моли се гордееше с този магазин повече, отколкото с всичко друго в живота си), Уейн избягна всички опити за разговори от страна на приятели и роднини и отиде право в „Мазната чаша“. Скрита дълбоко в недрата на ГХГ, „Чашата“ беше от онези кръчми, където тъкмо художниците, чиито произведения излагаха отсреща на същата улица, можеше да са метнали по шест-седем питиета. Че и повече. Уейн изпи повече. Десет, единайсет, кой да ти каже, когато излезе от една от най-скатаните кръчми в Гоблин и се изпика в храсталака зад „Млечният път“.
Успя да улови иронията в това, че пиян уринира публично до градското порнокино незабавно след погребението на един толкова чист човек, и се разсмя. Не с щастлив смях — издаде кикот, който прозвуча като стон, може би като смях, разсечен на две, и забеляза нещо дървено сред клонака до ботушите си.
Уейн не спря да пикае (и не можеше), когато клекна на земята и бръкна с ръка сред чепатите храсти за онова, в което всеки гоблинчанин, роден и израснал тук, би разпознал ключа на града.
След като дълго се взира в него — твърде дълго, толкова дълго, че гоблинската полиция можеше да го забележи и да го арестува, ако бе наминала оттам, Уейн прибра ключа в джоба си, вдигна си ципа, подпря гръб на външната тухлена стена на „Млечният път“ и постоя там, колкото да се поосвести.
През това време не посмя да извади ключа от джоба си, но го опипваше през плата на панталоните, облечени за погребението, и си мислеше: „Духът на един град, призраците, които го задвижват. Ти неслучайно намери днес това, приятелче. Моли потъва в земята, а ключът на града потъва в джоба ти“.
Талисман. Поличба. Отдавна изгубеният ключ на града, на който по-духовно настроените личности смятаха, че мястото му е в кметството. Бабини деветини. Малък глупав мит. Когато ключът не бил в кметството, разправяха те, гоблинските призраци се развилнявали. Историята изведнъж се спускала върху целия град.
Случваха се беди.
Някои медии твърдяха дори, че ключът привличал призраците.
На Уейн тази идея му допадаше. Допадаше му възможността Моли да се завърне.
Той го отнесе у дома.
И в деня, когато завърши Плетищата, вече не се боеше кой би могъл да надзърне в мазето на жълтата му къща, кой случайно би могъл да вземе една книга за сина на Черната вода, полковник Уес Фаралайн и договора, подписан с пясък, и той би могъл да отвори споменатата книга и да открие там вътре онова, което опечаленият Уейн Шърман бе открил в една алея.
Плетищата този ден се превърнаха в нещо като фар, в светлинен сигнал, който Уейн изпращаше на Моли. „Върни се, върни се при мен, ела при ключа на града, както перковците разправят.“
Държеше го под стъкло на финала.
И сега Уейн пое по чакълената пътека на стотина метра от къщата си, покрай външната страна на голямата зелена кутия и отиде в бараката си за инструменти. Вътре хвана брадвата.
„При спешна необходимост…“
Уейн се усмихна. Момиченцето, разгадало Плетищата, несъмнено предизвикваше спешна необходимост. Гоблинската полиция щеше да дойде за ключа. И Уейн щеше да се добере до него много по-бързо, ако влезеше през най-близкия до бараката с инструменти изход за бягство. И тъй, с брадва в ръка, той се шмугна под няколко ниски клона и навлезе в Плетищата отстрани. Видя, че тунелът се е разтворил дълго преди да стигне до финалната линия.
Дъждът там се сипеше като из ведро и се лееше от извитите клони горе. Свали качулката си и се остави водата да го облее, остави се да го облеят и гоблинската, и собствената му история. Пусна брадвата и погледна дървения ключ.
Избърса дъжда от лицето си и пак вдигна брадвата.
С един добър замах стъкленият похлупак на ключа на града се пръсна на хиляда остри триъгълничета и всички се посипаха в краката му сред калта. Уейн се качи на дървения постамент и бръкна за ключа.
— Трябва да тръгваме — рече той.
Пусна ключа в нагръдния джоб на анорака си, скочи от половинметровата стойка на земята и смачка тревата с ботушите си.
А после излезе от Плетищата. След като вече бе навън, той се обърна с лице към своя инцидентен шедьовър.
— Първа фаза — каза той. — Клетият влюбен. Втора фаза — местният художник. — После потупа ключа в джоба си, за да се увери, че още е там. — Трета фаза — беглецът.