И сетне, след като дари Плетищата с усмивка, каквито си споделят само най-старите приятели, Уейн Шърман побягна.
13
„Вие бъзикате ли се с мен?“
Шели, майката на Марго, изпадаше в паника. Полицейският участък беше празен. Там нямаше нито един полицай, за да ѝ обясни къде се намира дъщеря ѝ. Къде са я отвели.
„Момииииченцето… виии… е… при… нас.“
Тя изпищя в празния участък и глухото ехо на нейния вик ѝ даде да разбере доколко напразно е всичко.
Къде ли можеше да са отишли? Какво бе казал полицаят по телефона?
„Момиииченцето… виии… е… при…“
Не, не. След това. Някакво място. Градска забележителност.
Зоопаркът?
Гибелният парк?
Северните гори?
„Хайде, де! — помисли си тя. — Хайде, де, хайде, де, хайде, де!“
Вдъхна дълбоко. Най-безумният дъжд, който бе виждала някога, плющеше по прозорците на участъка. Празните столове и бръмчащите вентилатори по бюрата създаваха усещането, че като са се вдигнали оттук, са бързали.
Пак мина през целия участък.
„Момиииченцето… виии… е… при… нас. Тя… намеееери… неещо… в… в…“
В… ЗООПАРКА!
НЕ!
Тя перна една поставка за моливи и разсипа съдържанието ѝ по гишето за регистрация.
— Майната му на Гоблин!
Как можеха да направят това? Как можеха да отведат дъщеря ѝ някъде, без да ѝ кажат? Това трябва да е незаконно. Нали така? Те знаеха, че идва! Нямаше дори бележка, залепена на вратата. Що за полицейски участък би постъпил така?
„Най-гадният, Шели. Участък, който е един голям лош вълк, на който не му пука кое е законно и кое — не. Люспесто подводно чудовище, което хваща малките момиченца и…
ПРЕСТАНИ!!!
Просто престани.“
Но вече беше късно. Ужасни видения плъзнаха в представите ѝ като цветна диаграма за морга. Марго в полицейска кола. Марго, обесена на дърво. Марго, погребана жива. Можеха да я опипват. И какво можеше да направи Шели? Да подаде сигнал? Виждаше как пълната паника нараства. Беше също толкова страшно, както когато Марго се закле, че някой ден щяла да отиде сама с колелото до Плетищата.
„Плетищата!!!“
Да.
Шели изскочи от участъка. Дъждът я стисна като дългите глинести пръсти на гоблинската полиция в опит да я задържи.
Щом пак се качи в колата си, тя се изнесе от паркинга и пое на североизток.
Плетищата. Тая смотана кичория, дето всъщност нямаше финал. Тая тъпа като гъз туристическа атракция.
— Майната му на Гоблин! — възкликна тя пак. — Майната му!
А после додаде:
— Е, сега няма какво да се тревожа, че ще ме спрат. Всичките са твърде заети с моето момиченце!
14
Полицаят, последвал Марго през Плетищата, изглеждаше много сърдит, когато стигнаха до финала и не намериха там нищо освен счупени стъкла. Марго от своя страна почувства нещо като облекчение. Цялото преживяване се обръщаше против нея. Гоблинските полицаи сега не просто ѝ изглеждаха зловещи. Те я плашеха. Никой полицай и дума не обели през целия път насам, а от време на време някой започваше да диша много тежко, сякаш се бъхтеше. Най-отпред (стиснал кормилото в дебелите си бели ръце) шофьорът не извърна глава нито веднъж. Дори и когато една кола едва не ги подсече отдясно. Нито когато една жена отскочи току пред тях на един уличен ъгъл. Нито когато куче притича през шосето.
Значи той криеше ключа на града. На Марго не ѝ бе известно кой знае какво за него, освен дето някои изперкали родители разправяха, че мястото на ключа на града било в кметството и че като го нямало там, Гоблин бил застрашен от „загуба на равновесие“. Като стане нещо, хората стоварват вината върху подобни неща.
„Уволнили са те? Ех, ако ключът на града си беше още в кметството…“
„Убийство на улица Фаралайн? Намериха ли вече ключа на града?“
Значи той бил у Уейн Шърман. Но това правеше ли го… лош? Марго не можеше да реши. Докато водеше полицаите по триумфалния маршрут, тя ту се гордееше, че е единствената, на която полицията можеше да разчита да я заведе до финала, ту се тревожеше, че изобщо не биваше да остава насаме с гоблинската полиция сред лабиринт. Тежките им тромави стъпки през цялото време се тътреха по петите ѝ, а някои от тях издаваха звуци, каквито не бе чувала преди. И колкото по-навътре ги водеше, толкова по-силно усещаше колко грамадни са Плетищата. Истината беше, че с всеки завой се чувстваше все по-малко и по-малко в безопасност. И когато навлязоха в някога тъмния проход, където храстите горе се пресрещаха, тя трепереше. Спомни си думите на майка си: „Обещай на мама, става ли? Че няма да влезеш с тях сама в стая?“