„Да, мамо, но дали може в кътче от лабиринт, където е тъмно като в рог?“
Плачеше ѝ се. И си поплака малко с гръб към полицаите. Чу пращене зад себе си, но ѝ се струваше, че не е от пръчки, които се чупят под ботуши. По-скоро звучеше като разместване на кости, изпъване на кожа, живо преображение.
Когато стигнаха до края, трябваше да се обърне насреща им. Изглеждаха точно така, както и в участъка. Все тъй със слънчевите очила. Все тъй изглеждаха, сякаш се чувстват неуютно в собствената си кожа.
Или пък не беше така. Трудно бе да се каже.
— Той… знаешеее… ли… чее… идваме?
Същият глас с променена тоналност. Запис, пуснат на бавни обороти. Онзи глас, за който тийнейджърите казват, че звучал като гласа на Сатаната.
Марго преглътна. Забравила ли бе да спомене в участъка, че Уейн знаеше, че ще дойдат?
— Да — успя да каже. — Но аз му казах да не мърда оттук. Кълна се.
Мълчание. После полицаят махна очилата си.
15
Горе-долу по времето, когато полицаите, водени от Марго, откриха, че ключът е бил отнесен, Уейн пресичаше границата на града, устремен на юг. Мина между двойката чудовищни храстови скулптури, които сам бе изваял, и си представи как обрастват, докато двете градски светила добият вид, все едно са целите в косми и тумори. Караше с пределна скорост. Тиха музика се лееше от малките тонколони в колата и той най-усърдно се опитваше да забрави факта, че едно момиченце е променило живота му; че гоблинските полицаи нямаше как да са далече.
Доколкото можеше да каже, шофираше в един от най-силните порои в историята на града. Като гоблинчанин, живял тук цял живот, това го утешаваше. Чувстваше се подслонен, под прикритие, притаен. И тъй като скоростомерът му стабилно сочеше петдесет и пет мили в час и всичките му фарове работеха, той вярваше, че ще успее.
Въртящите се светлини в огледалото за обратно виждане му съобщиха, че може и да не стане.
Уейн беше се отдалечил на шест, може би на седем коли разстояние от границата, когато отби встрани от пътя — немощните му чистачки бяха неспособни да се справят с онова, което се изсипваше от небето.
В огледалото видя как вратата на полицейската кола се отваря. Беше се стъмнило, откакто Уейн пъхна в джоба си ключа на града, и сега той се запита колко ли време бе прекарал в мисли, седейки в камиона си, след като напусна Плетищата. Кога бе дошла нощта? С какво ли кротко обявление?
Чук-чук.
Полицаят се бе наклонил към прозореца и правеше знак на Уейн да спусне стъклото. Дъждът като че някак влияеше на лицето му.
Уейн свали стъклото. Наполовина. Дъждът нахлу и опръска ръкавите на дъждобрана му.
— Уейн… Шърман?
„Да, аз съм господин Шърман, а имаше и госпожа Шърман, но се случи нещо ужасно и една сутрин не можах да я събудя. Намерих ключа за града след погребението ѝ и го задържах, вместо да ви го предам, пичове. Задържах го, защото бях чувал, че той освобождава гоблинските призраци.“
— Превишил съм скоростта ли, господин полицай?
Уейн Шърман беше гоблинска знаменитост. Един ден негова собствена статуя можеше да стои до Карол и Трахтънбройт. Може би човекът просто искаше автограф.
— Слезте… от… колата… господин… Шърман…
Уейн погледна напред по пътя, взря се в дъжда, по-далече от Гоблин.
— Господин Шърман?
Уейн бавно се извърна към полицая.
— Намирам се на около петнайсет метра извън Гоблин, господин полицай. Това не е ли извън вашата юрисдикция?
Полицаят се изправи в пълен ръст и се хвана за черната палка на колана си.
Уейн си помисли за Моли.
Полицаят извади палката от халката ѝ. Вдигна я и я пусна върху дланта си. Вдигане. Туп. Вдигане. Туп.
— Какво… иматееее… в… джоба… сииии… господин… Шърман?
Уейн не погледна към гърдите си, но усети издутината там. Ключът на града.
Полицаят замахна с палката и разби стъклото. Уейн посегна в дъжда и сграбчи главата на полицая с две ръце. Дръпна я силно надолу. Видя как стъклото потъва в кожата на полицая като в пудинг. Полицаят вдигна ръце към лицето си и изпищя и на Уейн писъкът му прозвуча като гласа на китовете, неизмеримо плътния глас на нещо грамадно, скрито, потопено.
Уейн стисна кормилото и мощно даде газ. Хрумна му идея. По-скоро директива. Нещо, което просто бе длъжен да извърши.
Беше заради звука, който полицаят издаде, когато посегна към новите дупки по лицето си. Плисъкът на дъжда, който се лееше по-силно от всякога. И заради това как Плетищата бяха станали толкова популярни и те бяха моторът, задвижващ Гоблин. Потайният двигател, който задействаше нещата. Тъмните ъгли, които съществуваха по средата на улицата посред бял ден.