Трябваше да скрие ключа на града. Пак да го скрие. Да го скрие на място, където нито един гоблински полицай никога нямаше да го намери.
Откъсна се от крайпътната площ, после прегази тревната ивица и навлезе в платното по направление север.
Връщаше се в Гоблин.
Профуча по шосето със скорост, надхвърляща стабилните възможности на стария червен камион. Моторът се съпротивляваше. Имаше размазан от дъжда спомен за това как полицаят пак залитна към колата му. Но Уейн имаше добър начален старт.
Когато скоростомерът стигна до 95 мили в час, целият камион се тресеше.
16
Когато Шели стигна до Плетищата, си личеше, че полицията е идвала там. Спря бързо. (Чакълът в целия този дъжд беше станал като кал. Егати и дъжда!) Остави фаровете да светят и мотора да работи и изтича на входа на жълтата къщичка. Вратата беше отворена и се поклащаше леко на вятъра. Когато влезе вътре, без малко не се спъна в един прекатурен стол. Вътре беше тъмно. Заопипва по стената за ключа за лампите и го напипа.
— Ебаси майката — възкликна тя.
Тук цареше разруха. Тя нищичко не знаеше за мъжа, който управляваше Плетищата, но беше доста сигурна, че не живее така.
Всичко, което можеше да се обърне с краката нагоре, беше обърнато.
„Добре — помисли си тя. — Не са намерили каквото са търсили. Тръгнали са си. Къде да отидат, Шели?“
В този миг Гоблин ѝ се струваше безкраен. И студът на безкрая се загнездваше в гърдите ѝ.
На идване насам не беше подминала нито една полицейска кола. Или беше? Дъждът се лееше като река. Някоя като нищо можеше да е минала в обратна посока със загасени фарове. Да, Марго можеше да е минала на десет крачки от нея, майка и дъщеря да са били една до друга за миг във времето, а после отново да са поели… всеки закъдето е тръгнал.
Шели се разплака. Но не с онези сълзи, способни да я спрат.
Претърси някои от прекатурените предмети — разбити отломки, живота на един мъж, накълцан на парчета.
Когато намери на земята регистър на посетителите, сълзите рукнаха малко по-силно. Последното вписано име бе изписано с почерк, който ѝ беше отлично познат.
МАРГО
И до него:
Момичето, което ще разгадае вашите Плетища.
Шели се усмихна въпреки сълзите. Въпреки страха. Коленичила сега сред живота на Уейн Шърман, тя поднесе регистъра по-близо до лицето си и изскимтя, щом забеляза бележка, адресирана до нея.
„Мамо… отиваме в Северните гори.“
Беше надраскано набързо. Отчаяна драскотинка. За Шели това си личеше. Шели знаеше. Като че нейното момиченце бе сполетяно от всички беди, от които се боеше тя.
Северните гори?
Защо дъщеря ѝ трябваше да ѝ остави тайна бележка?
Но тя знаеше защо.
Умно момиче беше Марго — слава Богу, умна си беше. Знаеше, че мама ще се досети да дойде тук, и затова беше оставила бележката, тъй като беше умна и можеше да се досети, че вероятно е в беда.
Марго беше в беда.
Шели изтича навън от къщата и се качи обратно в колата. Потегли с мръсна газ от чакъления паркинг.
Северните гори.
Те имаха преднина пред нея. Но колко голяма? И нямаше начин полицията да отведе Марго вътре в гората. Това беше също тъй глупаво, все едно да предположиш, да речем, че са намерили ключа на града.
Никой не влизаше в Северните гори. Никой. И ако някой смяташе да замъкне малко момиче в тая гора, то е ясно… ясно…
„То е ясно, че то ще трябва да остави тайна бележка на майка си, за да ѝ съобщи.“
Марго!
17
Уейн пътуваше към Северните гори. Полицаят със забити стъкла в маджунестото лице го съобщи по радиото. Марго чу съобщението. Раненият полицай следеше Шърман през града. Смяташе, че може би се е насочил към Горите. Каза нещо за Шърман и лабиринтите.
Каза и че Шърман бил яко… загазил… ебаси.
Марго чу и това.
Останалите полицаи, събрани във всекидневната на жълтата къщичка, бързо се отправиха към вратата.
— Трябва да отида до тоалетна — каза Марго.
Не можеше да се отърси от образа на очите на полицая, когато свали очилата си сред Плетищата. На нея очите му ѝ приличаха на анимационни. Все едно бяха изрисувани върху маджунестата му плът. Все едно нямаше как да мигнат. Големи, с черни ириси. Втренчени в нея като рисунка, окачена на лошо място.