— Побързай… — подкани я един полицай на вратата. Слава Богу, че пак си бяха сложили очилата. Слава Богу, че не ѝ се налагаше да се мъчи да осмисля онова, което бе видяла вътре в Плетищата.
Марго бавно тръгна към банята. Пътьом видя на земята регистъра на посетителите. Взе го със себе си, написа бележка на майка си и на излизане го остави пак там, където го беше намерила.
— Къде отиваме? — попита тя изчакващия я полицай.
От обаждането по радиото знаеше, че отиват в Северните гори. Но искаше да чуе как той го казва.
Той не го каза. Вместо това тъй силно я стисна за китката, че ѝ се стори, че кожата ѝ там някак се е стопила, когато са я смачкали, пропаднала е навътре. Ала когато погледна китката си, видя, че неговите пръсти се бяха преобразили, а не нейните.
Марго се опита да се изтръгне, но гоблинският полицай я поведе надолу по стъпалата пред входа към очакващата ги полицейска кола.
Марго не искаше да ходи в Северните гори. Тя трудно се плашеше — момичето, способно само да разгадае Плетищата, но легендата за вещицата в Северните гори винаги ѝ бе вдъхвала страх.
— Тя няма зъби — каза Марго, докато я натикваха в колата. — И затова, когато ти шепне, те наплюва. И тогава се заразяваш, тогава и в теб навлизат гадостите.
Но полицаят не отговори. И докато гледаше през прозореца, Марго разбра, че колата се движи по-бързо от всички коли, в които някога се бе возила.
Носеше се на скорост.
На опасна скорост.
Към беззъба вещица.
18
Уейн все още имаше добра преднина, когато стигна до северозападния вход. Паркира камиона и остави вътре целия багаж на Моли.
— Извинявай — каза той със съвсем искреното желание да понесе всичко със себе си.
Но взе само ключа.
И вярваше, че тук вътре разполага с предимство пред полицията — той имаше опит с пътеки, подобни на лабиринти. Стига да не водеха онова момиченце с тях.
Когато първата полицейска кола спря на откритата тревна площ, където моторът на Уейновия камион още боботеше, Уейн вече бе навлязъл дълбоко в гората, много по-навътре от мястото, където с Моли тъй отдавна си бяха разменили клетви.
Ключът на града се блъскаше в сърцето му в нагръдния джоб.
19
— Какво ще му направите, ако го хванете? — попита Марго.
Полицаят погледна към огледалото за обратно виждане и Марго беше сигурна, абсолютно сигурна, че лицето му се готви да се измени, че то цялото ще се стече от черепа му и ще ѝ покаже как изглежда в действителност гоблинската полиция под всичкия този маджун.
Това не се случи, но Марго така се уплаши, все едно се беше случило.
20
Уейн не можеше да се сдържи да не сравни Северните гори с Плетищата. Приликата бе забележителна. От разстояние, далеч от непосредствения допир с гората, когато тичаш през нея, той се чудеше дали съществуваше някаква връзка — като гоблинчанин след неуспешния опит да създаде свой собствен непроходим лабиринт.
Момичето бе доказало, че Плетищата не могат да се мерят с това.
Опипа джоба си за ключа, откри, че още е там, и продължи. По-навътре.
Вярваше, че вече може да се е откъснал от полицая, който го следваше по петите. На подобно място и само един завой можеше да свърши работа. Едно решение. Но Уейн далеч не смяташе да забавя крачка.
Тогава дървесната кора вече се сливаше с нощта. Очите на Уейн се бяха нагодили, но само дотук. Дънерите сякаш израстваха от земята при неговото приближаване — безумен живот, никнещ пред него. Като десет хиляди вкаменени черни пепелянки. Тук лъхаше на свежест, но това бе свежестта на прясно месо. Или свежестта на въздуха току преди да връхлети морска буря. Гъстият мирис на животински страх и самосъхранение. Елени, катерици, росомахи, вълци и Велики сови навярно усещаха неизбежната вълна от насилие.
Тоест, ако полицията го хванеше.
Или може би всичко живо в гората, или самата гора усещаше ключа, който беше у него.
„Бабини деветини.“
Навярно. Но самият Уейн се бе вкопчил в него, искаше да повярва, че той е способен да разбута гоблинските призраци, да обърне града наопаки, да го дестабилизира.
И тогава му хрумна неочаквана мисъл: дали не бе скрил ключа, за да тегли една майна на Гоблин? Дали искаше в града да няма стабилност, защото тук Моли бе издъхнала, докато спи?
В разгара на своята беда Уейн се почувства горд. Той беше изградил нещо, което поне търпеше сравнение с тази изумителна гора, една от забележителностите на самия този град, от който той се бе отрекъл, като бе скрил ключа му. Искаше му се да бе минавал през тази гора преди. Искаше му се да можеше да се спре и да я изучава.