Чу зад гърба си раздвижване и бе убеден, че е полицаят с парчетата стъкло, забити в лицето му. Бе невъзможно да си представи как той е минал по същите завои, по които и Уейн, вече толкова многобройни, и все пак Уейн си помисли тъкмо това.
Той отново докосна ключа и си каза:
„Мислите си, че е бил скрит добре преди това? Пробвайте да го намерите на това място…“
21
Когато колата, която возеше Марго, стигна до северозападния проход, тя видя втора полицейска кола да кара със запалени фарове. Керванът от Плетищата до Северните гори се състоеше от четири коли и когато те паркираха до натоварения камион на Уейн, това заприлича на ограждение за добитък посред нощ. Дъждът и излязлата след него мъгла придаваха на фаровете дълбочина, в която Марго не ѝ се искаше да надзърта.
Проходът към Северните гори беше осветен и Марго се опита да потъне по-надълбоко в седалката.
Но гоблинските полицаи като че не се плашеха.
Полицаите бяха слезли от колите и застанали пред прохода. Високите им силуети хвърляха сенки по дърветата.
Марго гледаше как трима полицаи претърсиха колата на Уейн Шърман. Чувстваше непоносима вина, задето ги е довела тук. Видя как един полицай забърсва с пръсти счупеното стъкло на прозореца откъм шофьорската страна. Видя го как засмука пръст… как пробва вкуса… и повече не издържа.
Слезе от полицейската кола и навлезе в тъмния дъжд.
— Мога да се ориентирам тук — каза тя изведнъж. — Мога да ви го намеря.
Полицаите бавно се извърнаха към нея. Лицата им се виждаха на светлината на фаровете.
Изглеждаха различно.
Отначало Марго реши, че е само от фаровете, но после забеляза.
Полицаите си бяха свалили очилата. До един. Толкова много неестествени очи бяха втренчени в нея.
Един от тях отвори уста и ѝ заговори с глас, по-боботещ от работещите двигатели. Той ѝ заповяда:
— Покажи… ни…
Сърцето на Марго туптеше като бясно. Дъждът, гората, нощта, полицията. Опитваше се да диша равномерно, както правеше майка ѝ, но просто имаше прекалено много от какво да се бои. Сълзи замъглиха зрението ѝ. Полицаят, който заговори, тръгна неловко към нея. Тя не го видя. Беше захлупила лице в шепи с поглед, забит в мокрите ѝ обувки. Не знаеше колко близо бе дошъл до нея. Когато той заговори, когато произнесе „Покажи… ни… сега…“, Марго усети дъха му и изпищя. После челюстта на полицая се откърти на земята.
— Какво… — подзе Марго, сочейки с пръст падналата част от лицето му. В нея вече се събираше дъждовна вода.
Полицаят я награби яростно за лакътя.
— Да! — извика Марго. — Ще ви покажа! Ще ви покажа веднага!
Полицаят я издърпа от мократа земя и я затика към прохода. Тя залитна напред и чу, че мъжете я следват. Не мислеше. Не както би мислила нормално. Потресена и разтреперена, тя влезе в гората и подмина мястото, където мъжът, изградил Плетищата, някога бе разменил клетви с жена си. Мина през лъчите на фаровете и пристъпи сред мрака на гората. Нямаше нужда да се вслушва, за да знае, че полицията я следва. Издаваха звуци като животинска глутница. Нетърпелива… непохватна… гладна…
Нямаше представа къде е Уейн Шърман, нито как да го намери.
Но имаше план, ужасно крехък план, нещо, което да задоволи чудовищните същества зад гърба ѝ.
За известно време.
И трябваше да измисли нещо също толкова илюзорно, когато това време изтечеше.
Тя поведе полицаите навътре в гората.
22
Все по-навътре в гората.
Уейн напредваше упорито. Вече дишаше тежко.
Толкова много пътеки се изкачваха нагоре, когато си съвсем сигурен, че водят надолу. Краката на Уейн бяха пламнали. Промените във височината. Нанагорнищата и нанадолнищата. Не беше свикнал с това. Плетищата бяха плоски, изградени върху открита ливада. Но Северните гори растяха върху пощуряла земя.
Сети се за вожда Черната вода и заселниците, укрили се в тази гора. Уейн не беше спец по историята на Гоблин, но знаеше за твърдението на Черната вода, че цял Гоблин е лоша земя. Докато ключът го удряше в гърдите, той мислеше за Черната вода, за сина на Черната вода, за Фаралайн и Карол и за Първоначалните шейсет заселници. Мислеше за совите, за вещицата и за всички истории, които младите гоблинчани научават, преди да пораснат и да разберат.
Стисна ключа през анорака.
Докато тичаше и се криеше, изведнъж почувства, все едно е негов дълг да опази ключа укрит. Чувстваше, че Гоблин не е нищо без своите духове. Че да върне ключа в кметството, по някакъв начин би означавало да върне на града цялата му душа.