Уейн продължи. Все по-навътре.
Дъждът се лееше обилно през мрежата от дървесни корони. Бавното парене в краката му вече започваше прекалено да го измъчва. Сега той говореше на ключа, но това не звучеше като говор. Полуизречени думи и мънкане, прикриващо пращенето на клонките, което, кой знае как, все още не секваше зад гърба му.
„Няма да им го дам“ — помисли си. Сякаш ключът и Моли някак бяха едно. И двете бяха духа на Гоблин.
Още една пръчка се прекърши зад него. Същият полицай ли беше? Много полицаи?
Очите го боляха от взиране в мрака. Мускулите на врата му се напрягаха. Все едно изграждаше наново Плетищата, отново изживяваше непоносимите усилия.
Гората като че се сключваше около него. Пътеките се стесниха. Още клони, твърде много клони посягаха към него на минаване. Пробиваха ръкавите на анорака му и разкървавяха ръцете му.
Един дори разкъса джоба на гърдите му и Уейн улови ключа, без да гледа, когато той изпадна.
Ключът за града.
Духът на Гоблин.
Уейн бе навлязъл вдън гората.
23
„Като ръководителка на скаути си — рече си Марго. — Водиш момичешка скаутска група из природен парк през много интересна гора.“
Знаеше историята за Северните гори. Всяко дете в Гоблин я знаеше. Знаеше за шепнещата вещица, която можела да накара сърцето ти да се пръсне. Знаеше за докарания до лудост индиански вожд. И все пак онова, от което най-много я беше страх, вече беше с нея.
„Ти им каза, че можеш да го намериш — рече си тя спокойно. — Затова… престори се, че го намираш.“
Не можеше да се принуди да се обърне обратно и да погледне гоблинската полиция сред Северните гори. Водеше ги мълчаливо.
„Ти си им нужна“ — напомни си тя. Но за колко дълго?
Вземаше бързо решения и се преструваше, че знае накъде върви. И гордостта от разгадаването на Плетищата я тласкаше напред.
Но в Северните гори нямаше финална линия. Нямаше ключ, поставен под стъкло на едно място. Уейн Шърман също трябва да се е движил.
Тя се замисли за него. Уейн, какъвто беше, когато си купи билет.
Колко трябва да го е страх.
Нямаше как да се отрече, че тя бе виновната за всичко това. Тя бе започнала всичко. Тя…
Една ръка се стовари върху рамото ѝ. Тя подскочи в мрака.
— Доколко… сме… близо?
Марго не се обърна. Не би понесла да види онези анимационни немигащи очи.
— Близо сме — каза тя. — Подушвам миризмата на трева, която лъха от него.
Дали за тях си личеше? Дали си личеше, че лъже?
24
Ако стремежът да се отърве от полицията не тласкаше Уейн, тялото му щеше да рухне. Трудно щеше да стигне толкова далече без никакви притеснения. Шумовете от някого, който върви по петите му, все тъй се чуваха.
— Моли! — изпухтя той. — Помниш ли как всеки от нас сънува другия онази вечер, когато за пръв път се видяхме?
Започна да се смее.
Всичко това — Плетищата, бягството от гоблинската полиция, истинската любов… всичко това му стана толкова… смешно тогава.
Хряс!
Някой все тъй вървеше подире му.
Хряс! Хряс!
„Помниш ли как…“
Хряс! Хряс!
Уейн се спря. Каквото и да бе това, то не се махаше.
Обърна се насреща му.
Черен мрак.
Уейн присви очи, затърси някакво движение. Коленичи — имаше нужда от почивка.
— Моли — рече той. — Според теб какво е това? Полицията? Или…
Вече беше по-близо — шумът от изтиквани настрана клони, пращенето на пръчки и сухи листа.
Уейн отново се надигна.
Спомени за Моли кръжаха в ума му като горящо колело на късмета.
Вдъхна дълбоко.
И тогава онова, което го следеше, се спря.
Стори му се, че успява да различи нещо, силует, живот на сто крачки от мястото, на което стоеше, вкоренен като чепато дърво или като триметрова стена на лабиринт от храсти.
— Здравей — каза Уейн.
Беше жена.
Тя излезе иззад едно дърво и Уейн разбра, че е много по-наблизо, отколкото си е мислил. Очите му го разиграваха. Северните гори го разиграваха.
Освен това разбра, че все тъй държи в ръка ключа на града.
Още преди тя да стигне до него, Уейн осъзна, че това е Моли. Нямаше никакви въпроси в ума му, в погледа му, в сърцето му. Беше гола също както на езерото Ослоу в деня, когато се снимаха, онази лента, която той никога не прояви. Лентата, която седеше в чанта в камиона му край същата тази гора.