— Моли — каза той с усмивка, почти в опит да флиртува с неправдоподобното видение. — Не мога да ти кажа от колко дълго време исках да те видя така.
После сълзите рукнаха по лицето му като гоблински дъжд.
Плетищата… почит към Моли… а сега Северните гори… и духът на Моли, дошъл да го поздрави.
Стисна ключа на града.
Моли седна на един пън, който Уейн не бе забелязал. Голите ѝ крака сияеха в мрака. Тя прикани с жест Уейн да отиде при нея.
— Ако знаех, че си ти — рече той, — никога не бих продължил по-навътре. Знаеш го, нали?
Тя вдигна очи към него, същите очи, с които го поглеждаше от другия край на тяхната жълта къщичка край голямо пусто поле.
Протегна гладка длан и Уейн я пое. Коленичи до нея, с едно коляно в калта, държеше ръката ѝ в своята, а погледите им бяха впити един в друг здраво като капака на някой от онези велики гоблински гробове.
— Моли… — подзе Уейн.
Но Моли се приведе към него, за да му пошепне нещо на ухо.
25
Шумовете (зад рамото ѝ, в нозете ѝ) бяха прераснали в симфония от пронизителен кикот, ломотещо сумтене, полуизречени думи, тежко дишане и ужасния звук от раздираща се гума. Каквото и да бе онова, което Марго водеше през гората, то вече не изглеждаше както преди, щом влязоха в нея.
Тя го знаеше, без да поглежда.
Явяваха ѝ се видения как клетият Уейн Шърман умира, попаднал в ръцете на тези полицаи; любезният собственик, който я бе помолил да му даде една минута преди четирийсет хиляди години.
„Там е жена му“ — спомни си тя думите на полицая.
Но не беше жена му. Беше ключът на града. И все пак имаше ли някаква връзка? Дали ключът на Гоблин по някакъв начин символизираше жена му? Или нещо подобно?
Ах, какво бе направила тя? Мислеше се за тоооолкова умна. За тоооолкова храбра. За такъъъъв герой. А сега беше само една малка гаднярка. Тъй силно ѝ се искаше да намери Уейн Шърман и да му каже: „Дано постигна нещо толкова велико като Плетищата, когато порасна“.
— Близо… ли… сме?
Гласът вече не наподобяваше гласовете от участъка, от жълтата къща на Уейн, от входа към гората.
Марго пое дълбоко дъх. Чу нещо като тракане на кости зад гърба си. Усети допира на нещо като мокра козина на тила си.
Не изпищя.
Но побягна.
Побягна навътре в черния мрак на пътеката и бързо се покатери по дънера на едно от крехките дървета. То се извиваше нагоре, настрани и пак нагоре, докато тя вече не знаеше нагоре ли се катери, или се спуска надолу. Катереше се бързо, изподра крачетата си и спря там, където стволът се срещаше с друг ствол на също тъй чепато дърво.
Чуваше как полицаите наближават. Приглушените разстроени гласове се чуваха все по-силно и танцуваха с вятъра из гората. Не искаше да ги вижда, не искаше да ги вижда, не искаше да…
— Момииииченцееее?
Бяха застанали в подножието на едно дърво.
— Ще… ни… се… наложи… ли… да… те… сваляме… от… това… дървооо?
Марго стисна клепачи.
„Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи!“
Тя се изкатери още малко по-нагоре по ствола и тогава усети нещо до себе си.
„Пера“ — подсказа ѝ разумът.
Не изпищя.
Но отвори очи, за да погледне съществото.
Мракът край нея се раздвижи. Марго все тъй мълчеше, когато една глава се извъртя към нея — животно, две червени точки сред целия този мокър мрак.
Знаеше какво е то.
Велика сова.
— Идвамееее — извика долу един полицай.
В мрака очите на совата светеха като свещи. Марго проследи погледа им, погледна дънера надолу и зърна лицата, които вървяха подире ѝ.
Дъхът ѝ секна.
Нагоре към дървото не гледаха група гоблински полицаи. Вече не.
Марго закри очи, но вече беше късно и вече бе попила с поглед грамадните магарешки зъби, щръкнали от сиви венци, очите, четири пъти по-големи от нейните, оплешивяващите темета…
Марго пак закри очи и се разтрепери.
— Къде… е… тя?
Думите звучаха така, сякаш затворнически решетки се отварят пред Марго. Вест, че Уейн Шърман ще се оправи. Облекчение.
Не бяха я видели.
„Сторило им се е, че са видели нещо на дървото — рече си тя. — А совата ги е залъгала, че е било само сова.“
Полицаите продължиха по-нататък. Звуците от хрущене на кости, ломотене и олигавени глинести устни поутихнаха.
Но я викаха по пътя. В посока, в която Марго още не бе поемала. Посока, в която не би тръгнала.