Тя изчакваше.
Изчакваше.
Изчакваше.
А после вече не можеше да чака повече.
— Благодаря — прошепна тя на совата.
А после слезе долу по дращещия мокър дънер. Щом черните ѝ обувки за танц докоснаха земята, тя си помисли:
„А сега… Обърни всичко обратно.“
Полицаите нямаше как да знаят, че методът на Марго за ориентация из Северните гори бе по-елементарен от онзи, който бе приложила в Плетищата. С цялото това криволичене би било трудно да се каже в коя посока вървят. Те не ѝ обръщаха внимание. Търсеха Уейн Шърман.
Но Марго просто завиваше вдясно при всяка възможност.
Надяваше се те да се загубят в гората за вечни времена. Да се побъркат като индианския вожд. Да се блъскат един в друг, докато умрат от глад.
Надяваше се само да не намерят Уейн Шърман преди това.
Побягна.
Отново безмълвно благодари на Великата сова.
Молеше се за Уейн Шърман.
26
Историята, която Моли разказваше шепнешком на Уейн, бе небивала. Думите не само будеха образи, но и ги вадеха от земята, върху която коленичеше той. Огромни идеи, обяснени на език, тъй изящен, че Уейн не се и усещаше как кима чак докато от това не го заболя вратът.
Моли продължаваше да шепне.
Уейн бе притворил очи. Слушаше, а тя го държеше за ръка. Нямаше причини да се тревожи… Причини да бяга…
Тя шепнеше… и историята, която му разказа, Уейн бе чакал да чуе дванайсет години. История, която обясняваше смъртта и загубата, и самотата. История, даваща основания за всяка една от тях. Треската, в която бе изградил Плетищата, сега му се изясни…
Моли продължаваше да шепне.
Гласът бе като лек за дванайсетгодишна болка. Дванайсет години тъга, униние, бунт, гняв, омраза…
Уейн изведнъж усети как в гърдите му се надигна нещо като хълцане.
Моли стисна здраво ръката му. Продължаваше да шепне.
Уейн усети как мускулите на гърдите му се стягат, как нещо притиска раменете му. Стана му студено. И дъждът като че беше по-студен.
Той ахна — опитваше се да не прекъсва историята, шепота в ухото му. Но не можеше, нещо се случваше — пръстите на ръцете и краката му, дланите и ходилата му…
— Моли — каза той. — Спри.
Гората се смрачи още повече. Дърветата като че се опитваха да изтръгнат нещо от него.
Сега това се случваше с глезените и китките му, с краката му до коленете и ръцете до лактите. Усещаше го, усещаше как кръвта се отдръпва.
Отстъпва.
Прибира се у дома.
Моли продължаваше да шепне, ала сега думите ѝ го объркваха. Абсурдни образи без смисъл, фрази от детско телевизионно предаване.
Усети тежест в гърдите си. Все едно те се издуваха. Все едно го напомпваха с оцет.
Болеше.
Отвори очи.
— Моли?
Не можеше да вдигне глава, за да я погледне. Едвам успяваше да помръдне шия.
Опита се да се отдръпне, но ръката го стисна още по-здраво. Болеше. Всичко болеше. Той се загърчи в калта, все тъй прикрепен към Моли чрез дланта си. Длан, която бе подал доброволно…
Сега в разказа нямаше думи. Само сиво-бели вихри, изгледът на гоблинското небе, преди да завали.
Уейн изпищя, доколкото още му бе останал дъх. Вените му бяха пресъхнали — поредица от запустели пътища, които няма кой да поддържа.
Помисли си за Плетищата, когато разтвори другата си длан и изтърва ключа на града.
Той падна на земята в гората.
И всичко, цялата болка спря така внезапно, че Уейн едва забеляза как Моли ахна.
На четири крака, задъхан, той видя ключа под себе си. После видя ръката, която посегна към него, и разбра, че тази, която му бе шепнала, изобщо не бе Моли.
Осмопръстата ръка бе бърза. Но Уейн видя бръчките, брадавиците, засъхналата кръв.
Когато вдигна очи, вещицата си бе отишла и върху пъна бе приседнал единствено мракът на Северните гори.
Уейн отново се надигна. Опипа гърдите си, краката, слабините, лицето, проверяваше всичко ли си е на мястото, все още ли действа, все още ли е живо.
После, смътно осъзнаващ, че ключът на града е бил откраднат от вещицата от Северните гори, Уейн Шърман се усмихна. Гоблин можеше да го обича като майстор на лабиринта, но нямаше никого, който да познава невъзможните проходи на неутихващата болка така, както жената, която бе срещнал току-що.
Уейн се засмя. В далечината сякаш чу звук на тетива и мъжки рев. Видя как светва фенерче.
Не помръдна — питаше се каква ли съдба чака Гоблин, щом ключът му бе в ръцете на вещица.
Чакаше.
Чакаше.
Чакаше.
Докато вече не можеше да чака. И тогава тихо пое обратно, след като бе оставил след себе си диря от трошици под формата на десни завои и само десни завои чак до черните недра на Северните гори.