И колкото повече наближаваше изхода, толкова повече си мислеше за местата, където можеше да отиде един мъж, мъж, чийто багаж вече бе натоварен в колата, мъж, вече постигнал всичко на едно място, което вече с нищо не го задържаше.
27
Когато Марго излезе от гората, майка ѝ закри уста с ръце и нададе вик на болезнено облекчение.
Чакаше уплашена, паркирала много отдавна до полицейските коли. Северозападният проход грееше като тиквен фенер. Знаеше, че не бива да навлиза в гората. Една мъртва майка изобщо нямаше как да помогне на Марго.
— Мамо! — изкрещя Марго.
Прегърнаха се, осветени от фаровете на полицейската кола.
— Какво ти сториха? Какво направиха?
— Всичко е наред. Добре съм. Надхитрих ги. Зарязах ги там вътре.
Шели огледа драскотините по ръцете и краката на Марго. Забеляза страха в очите на дъщеря си. И увереността в тях. После отнесе Марго в колата и я настани на седалката до шофьора.
— Напускаме Гоблин, Марго. Напускаме Гоблин завинаги.
Шели потегли и се отдалечи от полицейските коли.
Отне им двайсет минути да стигнат до южния край на града.
Щом минаха между грамадните скулптурни храсти, обрамчващи входа на града, Марго се сети за Уейн Шърман.
Дали беше добре?
Помисли си за Плетищата и как не ѝ пукаше, че децата в училище така и няма да разберат, че ги е разгадала.
— Добре сме се отървали — рече Шели, щом излязоха навън от града.
Марго си каза, че Уейн сигурно се е оправил.
В края на краищата той бе изградил Плетищата.
Ако имаше човек, който можеше да намери изхода на лабиринт…
ЕПИЛОГ: ЧУВСТВАЙ СЕ КАТО У ДОМА СИ
1
Пребледнял като кост и разтреперен, уплашен за живота си, Том пак провери адреса. Шосе „Полегатите хълмове“ № 726. Над сводестия вход пишеше точно така. Часът беше четиринайсет минути след полунощ. Как е минал половин час вътре в града, му се губеше, но точно тогава не мислеше за цифри. Мислеше за бели очи, които сякаш плават под черно перо в дъното на неговата каросерия. Мислеше за безвременен гневен глас, изговорил една-единствена дума:
— Карай.
Оставаха му шестнайсет минути надежда. Шестнайсет минути, през които може би щеше да виси над същия онзи сандък и каквото бе дошло с него. Бяха му наредили да унищожи съдържанието на сандъка, след като времето изтече.
Том не искаше и да припарва до сандъка.
„Моля ви се, господин Крофърд — помисли си той. — Отворете.“
Позвъни на звънеца.
Над входната врата имаше навес или по-скоро пласт от камък, който минаваше по арката и стърчеше от нея и пазеше Том от безмилостния порой.
Пак натисна звънеца. Чу го как иззвъня и отекна вътре.
— Хайде, де! — каза той. — Отворете!
Но никой не отвори.
Погледна към камиона, паркиран на лъкатушната калдъръмена автомобилна алея. И по-точно към затворената врата, която не искаше да отваря.
Въобразил ли си беше всичко? Дали снишена фигура действително му беше наредила да кара? И ако е така… фигурата извън сандъка ли беше? В него? Можеше ли да се появява и изчезва, както ѝ е угодно? Да се появява и изчезва, да влиза и излиза от сандък, закован двеста пъти?
Пак позвъни. Задумка по вратата.
— Господин Крофърд! Ехо! Доставка!
Пак никакъв отговор.
Излезе извън прикритието на навеса, стъпи върху дървените трески — елемент от девствено чиста ландшафна архитектура, и долепи нос до стъклото на широк прозорец. Различи стълбище. Маса до входната врата. И почти нищо повече.
Като че нямаше никого вкъщи.
— Мамицата му.
Пак погледна към камиона, който стоеше и бездействаше, а от ауспуха му се вдигаше пара и спускаше завеси пред онази заключена задна врата.
„Просто го зарежи тук“ — помисли си той.
После се сети за Джери и как ще му обяснява това.
„Джери, зарежи ги парите. Реших в края на краищата да не спазвам онези указания. Да. Сандъкът просто ми проговори, Джери.“
Той наистина беше произнесъл нещо. Нали? А какво щеше да каже работният протокол за това?
През стъклото не виждаше никакви признаци на живот.
АКО ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕ Е У ДОМА (ИЛИ НЕ ОТВАРЯ) МЕЖДУ 00 И 00,30 ЧАСА ИЛИ АКО ШОФЬОРЪТ ПРОПУСНЕ ТОЗИ ИНТЕРВАЛ ОТ ВРЕМЕ, УНИЩОЖЕТЕ СЪДЪРЖАНИЕТО НА САНДЪКА.
Том все още почти долавяше как звънът на звънеца отеква из къщата. Вятърни камбанки, звънтящи в пещера. Дали и Дийн Крофърд го чуваше? Да не би да се беше наврял някъде вътре?