„От самото начало е искал сандъкът да бъде унищожен.“
Том се опита да се отърси от тази мисъл още щом тя му хрумна.
Но беше трудно. Както е трудно да отречеш истината, в каквото и да му се иска на някого да вярва.
2
Натисна дръжката на вратата.
И вратата се отвори.
— Господин Крофърд?
Погледна през рамо и камионът му заприлича на звяр, преградил пътя към улицата. Той му казваше да влезе в къщата. Нямаше къде другаде да отиде.
— Доставка, господин Крофърд!
Бутна вратата и тя се отвори още повече. Бръкна вътре и затърси ключа за осветлението във фоайето.
— Господин Крофърд?
Гласът му отекна също като звънеца преди малко. Най-сетне направи крачка и когато подметката му докосна пода във фоайето, Том се сети, че официално нахлува без разрешение в дома на клиент.
Вътре беше студено. Като че нямаше никого вкъщи.
Том извади фенерчето от джоба на палтото си, включи го и освети къщата с милостива светлина.
Влезе по-навътре, докато фоайето премина в голяма, застлана с килим стая с дивани и телевизор колкото камиона на Том.
В стаята нямаше никого и наистина се усещаше, че няма никого. Все едно от седмици никой не си е бил у дома.
Том мина през всекидневната и стигна до кухнята. А после и до голяма стая с камина и както изглеждаше, постелки от истински животински кожи.
— Крофърд? — повика той.
Стигна до затворена тъмна врата. Дори и под мижавия му лъч си личеше, че дървото е яко. Дръжката лесно поддаде и той бавно я отвори, като освети вътре с фенерчето. Това беше кабинет или библиотека. Стая, каквато Том никога не бе имал в никое от жилищата си. Лъчът му освети висок библиотечен шкаф, покриващ стената отдясно, после се спря върху ръба на писалище, загасена лампа, преспапие и…
— Какво правите, мамка му?
И върху мъжа, седнал на писалището.
Том отскочи назад.
— Господин Крофърд?
Мъжът държеше пушка, насочена към гърдите на Том.
— Унищожихте ли съдържанието на сандъка?
— Не, господин Крофърд, аз… — Той вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. — Много ме е страх да го направя. Сандъкът… сандъкът ми проговори.
— Господи, човече — рече Крофърд. — Какво сторихме?
Металическо стържене разтърси стаята и Том се обърна към вратата на кабинета. Познаваше точно този звук по-добре, отколкото всеки в Гоблин можеше да го познава.
Задната врата на камион току-що се бе отворила.
Със сила.
— Доколко добре познавате историята си? — попита Крофърд, все още прицелен с пушката в гърдите на Том. Крофърд плуваше в пот. Погледът му предполагаше, че това бе краят на много по-заплетена трагедия.
— Първата ми целувка беше в Гоблин — отвърна Том, все тъй с вдигнати ръце.
— Не личната ви история! — кресна Крофърд. — Историята на Гоблин! — Изкиска се и тръсна глава. — Но то тук винаги е така, нали? Хората се бъркат, че собствените им истории се сливат в една голяма.
— Господин Крофърд — заговори Том. — Кой е този, който минава през дома ви?
Крофърд изсумтя.
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че е труп? — попита той. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че онова, което чувате сега в кухнята, са стъпките от студените мъртви крака на индианец, отдавна измамен от белите хора, прокудили него и неговото племе?
Том трепереше. Отпусна ръце и навлезе по-навътре в кабинета. Крофърд насочи пушката към отворената врата.
— Да не… говорите… за вожда Черната вода? — попита Том.
Крофърд изсумтя изненадано.
— Значи действително познавате историята си.
— Аз… аз целунах онова момиче… край… Черноводната река…
Крофърд стреля с пушката в празното пространство на отворената врата. Том нададе вик.
— Не е Черната вода — рече Крофърд и отново презареди пушката. — Господи, тялото на вожда така и не било намерено. Но синът му…
— Защо сте поръчали този сандък? — побърза да попита Том. Гласът му трепереше. Крофърд не се поколеба да отговори.
— Прекалихме, ето защо. Прекалено много поискахме. Като видях камиона ви да спира, размислих. Можете ли да ме вините?
Бели очи на вратата. Едно-единствено черно перо на челото.
— Здравей, сине на Черната вода — рече Дийн Крофърд. — Върнал си се, за да получиш възмездие за подписа с пясък на Уес Фаралайн?
Крофърд пак стреля.
Куршумът разкъса пурпурна рана в гърдите на мъртвеца, но трупът продължи напред.