— Не се приближавай повече! — извика Крофърд.
Студената жива история продължаваше да върви напред.
Крофърд пак стреля.
После синът на Черната вода стигна до писалището, само на една ръка разстояние от пушката.
Нещо се раздвижи с такава бързина, че на Том му се стори, че птица е влетяла в кабинета. Когато чу онова ХРЯААААС до себе си, разбра, че го е издал черепът на Дийн Крофърд.
„Смачкан като тиква“ — помисли си Том, щом пушката падна на писалището, а мъжът се строполи на пода. А в ръката на сина на Черната вода бе онова, което бе извадил от главата на Крофърд.
Мозъкът, очите, мъзгата, която капеше от тях — всичко това лъщеше на лунната светлина, нахлуваща през прозореца на кабинета.
Синът на Черната вода се обърна към него.
— Аз не съм гоблинчанин! — извика Том. Не беше точно сигурен защо трябва да каже точно това, но беше убеден, че трябва.
Той беше четирийсет и четири годишен доставчик на пратки, който не беше идвал в Гоблин, откакто бе целунал едно момиче преди трийсет милиарда години, и не искаше да умре така. Натискът… насилието… разумът му в ръцете на историята.
Какво бе доставил Том в Гоблин тази вечер? Дали… нещастие? Болка? Престъпност? Поквара?
Дали бе онова зло, което се усеща от всеки, който е достатъчно близо? Онова, което плъзва? Беше ли неотменимо… непоколебимо… устремено? Том се сети за картата на Гоблин, която бе пъхнал в жабката. Сега я виждаше, все едно под покривало… нагъната и с размити изображения. Сякаш на дърветата в Гибелния парк и на всички улици им бяха отнели багрите, бяха откраднати от онзи позор, който бе докарал със себе си. Нещо също тъй живо и неживо като дъжда. Всички прекрасни скулптурно подрязани храсти, онова място — Плетищата, Черноводната река… Всички те бяха загубили цвета си, жизнеността си, своя покой. Западните поля. Северните гори. Хотел „Уудръф“. „Транзистор Планет“. „Млечният път“. „Гоблински фокуси“. „Гоблин Геймс“.
Какви ли други беди се бяха случили в тази нощ, в тази тъй дъжделива нощ?
— Аз не съм гоблинчанин! — повтори той, изпънал напред и двете си ръце, когато синът на Черната вода посегна към него.
Но индианецът хвана Том за яката и го извлече от кабинета. През стая подир стая, през кухнята и фоайето, докато небето отново не се изля върху Том.
Какво бе доставил Том тази нощ? Дали бе… самота? Страх? Лакомия?
Честолюбие? Смут? Загуба?
Том извика на сина на Черната вода да спре, ала нямаше смисъл. Неизмеримо силната ръка, която го стискаше, мъртвите пръсти на трупа не можеха да бъдат повдигнати над тялото му с количка.
Скоро Том усети как металът на камиона се опира в гърба му. Навън, под луната, бе по-лесно да разгледаш чертите на сина на Черната вода.
Наложи се Том да замижи.
— Карай — произнесе синът на Черната вода и Том бавно вдигна клепачи, объркан и уплашен — искаше да узнае, трябваше да узнае дали мъртвецът, приковал го към камиона, има предвид онова, което си мислеше Том.
— Карай — повтори Том.
После синът на Черната вода отвори вратата към мястото до шофьора и метна Том зад волана. Главата му издрънча в прозореца и когато отпусна ръце от нея, видя, че мъртвият индианец се качва в кабината.
— Карай.
Том запали камиона.
Даде на заден, излезе от калдъръмената алея и отново навлезе в гоблинския квартал Полегатите хълмове, където в далечината все още се вихреше купон.
Том подкара. Но не потегли на юг, не потегли обратно към дома, където можеше да си хапва пица и да се налива с бира.
Потегли към празненството. Първо празненството.
Защото Том знаеше какво иска синът на Черната вода и какво искаше да каже мъртвецът, когато му нареди да кара.
Том потегли към светлините и шумните гласове, където знаеше, че бездушният човек до него ще открие и други като Дийн Крофърд, мъже и жени, които (заслужено или не) щяха да срещнат най-големия ужас в живота си тази вечер, тази нощ, нощта, когато Том докара обгорената история в град Гоблин.
А след купона? След купона щяха да подкарат по черното шосе, наречено Коледния път (име, което Том си спомняше от детството си), навлизащо навътре в града, където още много гоблинчани жонглираха със своите страхове, със своя живот и със своята история, без да знаят, че един още по-голям разказ стремително се носи към тях.
И докато дъждът плющеше по предното стъкло, докато камионът изгълтваше калния път, Том се запита за хората, които щеше да види смазани тази вечер, убити също като Дийн Крофърд, хора, чиито истории бяха също тъй мрачни като това разярено небе, хората, които, същити заедно, съставяха това разкошно ръчно куфарче, пълно с истерия, хората, които въпреки ужасите, придружаващи това място, всички до един го наричаха свой дом.